Дневниците на зелените обувки

Face/Off

2012-01-10T01:49:00.000+02:00

Винаги съм мислел, че едно от нещата, които умея добре, е да се поставям на мястото на другия. Да вляза в неговото положение, да видя неговите проблеми. Ясно е, че това не може да стане напълно, ако не си преживял същото, но все имам чувството, че все пак го умея повече от средностатистическия човек. Обикновено сам решавам, кога да се опитам да погледна през чуждите очи, но напоследък забелязвам натрапчивото чувство, че се притеснявам за проблемите на колегите си, с които работя.

Поставям се на тяхно място – 4 години назад:

Вече съм в четвърти курс. Всичките ми колеги работят и изкарват пари. Аз също работя във фирма заради парите – работата не е кой знае колко интересна, но колкото часа стоя, толкова ми плащат. Аз съм на 22. Имам приятелка, имам социален живот, имам кола, обичам да излизам с приятели, да купонясвам, да чувствам пулса на живота в себе си. Паралелно с това уча в университет и там късметът или случайността ме е събрала с интересни хора, с които правим интересни неща. Но там пари няма. Парите са в безинтересната работа. А аз искам да правя интересните неща. Не мога да правя и двете, защото заради едното няма да има време за другото. Но там няма и сигурност, че нещата ще се променят. А аз все пак съм на 22. Само веднъж ще съм на толкова.

Обмислял съм хиляди пъти какво да правя. Трудно е да взема решение. Вече изкарвам пари и съм нагласил живота си спрямо текущите ми доходи. И все пак го правя. Отказвам се от сигурния си доход, за да отдам времето си на една кауза, която не се знае какво ще донесе. Загърбвам облагите от финансовата сигурност, за да отдам времето си на хората, с които харесвам да работя и научавам много неща, защото те са ми повече от колеги. Но аз все пак съм на 22. Изкушенията са много, няма да ми е лесно. Може би пак ще трябва да ми помагат мама и тате. Не знам какво ще излезе. Но искам да опитам… в името на екипа и на успеха.

Това виждам през очите на моите колеги и не ми дава покой от известно време. Ако се върна 4 години назад в своята кожа ще видя, че нещата стоят по съвсем различен начин. Не са ми трябвали повече пари от символичните, които получавах на интересното, но финансово оскъдно място. Не съм имал нито едно от гореизброените неща. На тази възраст аз не бях на 22. Не знам на колко бях, но така и не я изживях. А героят, в чиято кожа влязох по-горе си я изживява. От тази възраст горе-долу се появява необходимостта от финансова стабилност и независимост. И ми е адски мъчно, че на интересното място не мога да ги предоставя. Няма да забравя думите на един от героите ни: Искам да знам, че мога да оставя 20 лева някоя вечер в ресторант без да се притеснявам, че с това ще затрудня родителите си.

Това са моите герои. Те направиха своите жертви в името на каузата. Това означава толкова много за мен. Не мога да гарантирам, че ще излезе нещо. Но съм длъжен да напрегна всеки мускул и мозъчна клетка, да положа всички възможни усилия. Дължа го на тях. За да може всеки един от нас да е в състояние да остави 20 лева в ресторант без да се затруднява…

И няма да има покой докато не направя необходимото. Или докато спре да ми пука. Но има непреходни ценности, за които просто не може да спре да ти пука…

Некадърният ръководител

2011-12-14T02:52:00.001+02:00

Преди 6 години започнах работа в ТУ-София с идеята и амбицията да се занимавам с управлението на ИТ инфраструктура. Това ми беше интересно, такава професия си бях избрал, това исках да правя. Интересно ми беше да работя с машини. Винаги се управляват по някакъв алгоритъм и резултатите в повечето случаи са предвидими.

Първите 4 години от този период работих сам. Да, имаше и други колеги, но истината е, че работих сам. Винаги съм смятал липсата на истински екип в тоя факултет като основен проблем и даже в един блог преди няколко години описах раздразнението си от липсата на организация поради това. Повечето неща и задачи ги правех сам и не се налагаше да обяснявам на никого нищо. Беше лесно. Да, имаше проблеми, но беше лесно…

От две години насам имам екип. Това са хора, които искат да работят С мен и всички заедно олицетворяваме една визия. Сега пак има проблеми. Но е трудно. Защо? Нали уж липсата на екипа беше главният проблем?

Оказа се, че организацията на този екип не е никак лесна задача. Не, че е моя работа да го правя – аз продължавам да обичам да работя с предвидимите машини. Но някак се очакваше от мен. Те го очакваха – да впрегна и канализирам усилията на всички, за да се получи движеща сила и да има реални резултати. Но си пролича, че не разбирам от тая работа и не мога да се справя. Сега имам екип и не знам какво да правя с него. Не мога да го организирам, не мога да го мотивирам, не мога да го ръководя.

Всеки греши, нормално е. Правил съм различни грешчици в работата си през годините. Но в импровизираната си роля на ръководител сгреших много. Това е моят голям гаф. Това е моят голям провал…

Правилно ли Ви разбрахме, г-н Мамалев?

2011-11-01T01:31:00.000+02:00

За таланта като човешки феномен сигурно може да се изговори много. Дали се раждаш с него или пък го развиваш, дали го има всеки един от нас или само избрани. Ако са избрани, по какъв критерий са „избирани“? Едно обаче е сигурно – това е една велика и осмисляща съществуването сила и когато някой успее да я озапти, тогава казваме, че е велик.

„Разбираш ли ме правилно“ е моноспектакъл, който имах удоволствието да гледам преди повече от 7 години, когато беше на сцена в театър „Сълза и смях“. И тогава, а и сега, когато го гледах отново в симпатичния арт клуб „Студио 5“, ми направи впечатление, че това представление прелива от енергия. Противно на законите на физиката, сякаш играта на Георги Мамалев генерираше енергия, която заливаше публиката с положителни емоции от една страна и зареждаше самия актьор с щастие и удовлетворение, че е толкова обичан. Е, все пак ако се замислим, сигурно физиците пак ще излязат прави, че нищо не се създава и не се губи, а само се превръща. Ако талантът му е потенциалната енергия, то чрез играта си той я превърна в кинетична, която струеше по време на цялото представление – част от нея ние погълнахме и се усмихнахме, а друга част отразихме, за да се усмихне и той. Затова и хора като него могат с чисто сърце да си признаят, че са щастливи. По-добра симбиоза между човек и човек ми е трудно да си представя. Дори в любовта все единият страда. Но това тук – дори и то е любов. Може би в по-висша форма.

Дали всички имаме по едно такова късче величие у нас, което чака да бъде открито и енергизирано? Дали всеки от нас може да бъде по-висш от това просто да съществува за себе си? Или пък тази чест се пада на избраните? И кои са тези избрани – онези, които са съумяли да открият това късче у себе си? А може би само някои го имат, а другите са просто заселници? Заселници, които цял живот търсят „конвертора“. Остава ни надеждата, че някой ден ще го намерим и няма да е прекалено късно.

Респект, г-н Мамалев. И благодаря за енергията…

Кой е той?

2011-10-23T00:34:00.002+03:00

Пролетта и лятото се отразиха благоприятно на личностните ми проблеми, с които занимавах многобройната си аудитория преди почти година. Не, че ги реших, за съжаление. Просто най-вероятно бяха натикани в някой тъмен ъгъл на съзнанието, където макар и временно можех да се отърва от натрапчивото им присъствие.

Все пак дори и да изникнат отново, мисля, че няма да е толкова зле, колкото беше. Приех факта, че съм такъв и че не мога да се държа като останалите. Приех емоционалната затвореност като част от моята индивидуалност. Това обаче не означава, че ми харесва. Мисля си, че има друг човек под тази представителна обвивка. Дали е по-добър или по-лош, дали е по-луд или пък съвсем нормален… как да разбера? Не знам, само знам, че ако не се чувстваш добре, значи има нещо неестествено, което пречи. Има проблем и той най-вероятно е психологически. Ако не успея сам да го извадя на повърхността, може би ще трябва специализирана помощ. Защото не съм живял и половин живот още (предполагам) и ако ще продължаваме в същия дух, се виждам в много неприятна светлина идните години. Непонятно ми е защо е толкова сложно да откриеш себе си. Знам, че при много хора е проблем, но при мен суперегото до такава степен е изолирало всичко останало, че просто не мога да видя човека отвътре. А той може би е нормален, пълноценен член на човечеството, социален и забавен, дори готин? Би било разхищение ако оставим на оня сноб да не му позволи да се покаже. Та той дори не му позволява да говори открито и искрено!

Мисля си, че нещо трябва да се случи, за да се разкара. Нещо разтърсващо, преобръщащо светогледа. Чувал съм, че любовта действала така. Но или на някои тя просто не се случва или не може да пробие през тази желязна завеса, така че явно тя при мене не работи. Хората около мен също се опитват да я пробият – напоследък колегите ми се опитват да станат по-близки с мен, може би в стремеж да се премине от кръга на познатите/колегите в този на приятелите. Опити за социализация, събирания и пътувания обаче биват отхвърлени. Не знам кой от двамата говори в момента, но не се чувствам част от тяхната компания – така както са те помежду си. Различни сме, макар да споделяме обща ценностна система. И все пак те ми повлияха. Не мога да кажа още дали добре или зле. Познанството ми с тях доведе до известни страдания, които можех да си спестя. Сигурно ще ми липсват догодина като си заминат. Дано поне тази малка емоцийка се процеди през желязната завеса. Сигурно можех и много повече да направя за тях, но колкото-толкова. Оттук нататък не съм сигурен, че мога да дам повече. Има един момент, от който те сами продължават нататък след началната инерция, за която помогнах. Наближава моментът да напуснат кораба-майка и да продължат към амбициозните си цели. За да може корабът да помисли и за себе си най-накрая – да опита да погледне по-навътре и да разбере кой е, къде иска да отиде и какво е мястото му на тази изтормозена от паразити планета… Защото тя ми даде всичко, а аз какво да дам в замяна? Искам да ѝ се отплатя, но не знам как. Подскажи ми, моля те. Не е ли всеки тук, за да ти остави нещо непреходно, нещо различно от артефакти в канализацията?

В крайна сметка ‚програмист‘

2011-08-20T02:44:00.002+03:00

7 години откакто престъпих прага на Техническия Университет – София. Дали тогава, в онази юлска вечер, когато отидох на вечерния кандидат-студентски курс по физика, съм имал дори и най-малка представа, че ще се задържа толкова дълго там… Дълго изглежда на цифра, но реално мина много бързо. Спомням си всичко съвсем ясно…

Помня залата, в която бях; задачите, които решавах; хората, с които се запознах. Помня кандидат-студентския си изпит на 19.Юли.2004, както и къде отидох и какво правих след него… Помня и еуфорията от оценката си, приемането, записването и изобщо трепетите на всеки кандидат-студент… помня ги, защото ТУ остави у мен следа, променяйки ме. За 12 години в училище не изживях и частица от онова, през което съм минал в ТУ. Този блог описва доста от нещата... И това не е много, но относително погледнато е. А то нали уж всичко е относително…

В началото на първи курс помня, че си водех един дневник със заглавие „ТУ абсурдите“. Този дневник видя бял свят само няколко дни, защото абсурдите бяха твърде много, за да бъдат описвани. Предполагам, че причината да се откажа от него, бе приспособителният ми инстинкт, който реши, че за мен би било по-добре да притъпя високите си очаквания и повече да забелязвам положителните страни. Не беше лесно, но свикнах. Всички свикнахме. Но имахме избор и някои взеха другото решение. Останалите решихме да не съжаляваме – така, както и тези, които заминаха.

И за да не избягам твърде далеч от заглавието - още от началото забелязах как системата упорито се опитва да ме направи програмист. Упорито никак не значи „прилежно“ или „ефикасно“ – значи просто, че системата очаква на изхода да има такъв. И аз като системата бях упорит и удържах фронта, защото не исках да съм такъв. Удържах го през всичките тези години, през които системата ме лъжеше, че ме учи, а аз я лъжех, че разбирам. Накрая уж победих – станах BSc. и не съм програмист (ура!). И сега дойде финалната права – магистърската работа. И в нея нямах ни най-малко намерение да се превъплъщавам в програмист… да, ама не! Явно тая работа не е като оная (бакалавърската – б.а.). Трудно ми е да си представя как на последната стъпка ще започна да правя онова, което избягвах да правя толкова години. А именно, ще правя това, което ми беше натресено, защото другата ми идея беше отхвърлена. Фактът, че ще трябва да поскърцам със зъби и да се прежаля, потейки се над някакви проблеми обаче не ме притеснява чак толкова. Повече ме притеснява резултатът от работа, вършена с нежелание. Не вярвам в положителен и продуктивен резултат от такава работа. Вярвам в продуктивния резултат на отхвърлената ми идея… но за съжаление тя беше окачествена като ‚отбиване на номера‘. Защо ли… след като работата по нея никак не е малко и би обогатила професионално няколко човека вместо един, който да добави +1 публикация към великия път към професурата си.

Но карай… в крайна сметка явно системата наистина винаги печели. Тя искаше програмист. И ще го получи, макар и нескопосан…

FITT2HEL - Helsingin Tunteet

2011-07-21T02:19:00.002+03:00

За да мога да предам най-ясно вълненията и мотивацията си по текущата тема, трябва да се върна 4 години назад. Трудно е да се повярва, че толкова са изминали, но е факт. Точно преди толкова имах възможността да пътувам до Хелзинки/Финландия по програма Intensive Programme – Improving the Security Knowledge in ICT. Това пътуване беше главно с образователна цел, но това, което видях и преживях там ми направи силно впечатление. Всичко това съм описал в 12 статии и сега няма да се повтарям. Важното е, че тогава си обещах, че някой ден ще отида отново. Оттогава всяко лято наглеждам офертите на авиокомпаниите и замечтано очаквам деня, в който ще направя тази резервация.

С това очакване си останах до края на Ноември 2010г, когато поради неизвестни за мен причини и обстоятелства преживях известен brain wash. Трудно е да се каже дали беше свързан с външни фактори – хората около мен или просто осъзнах някои неща от само себе си. Буквално за една вечер без видима причина се срина основата, на която градях живота си и за десетина дни изпаднах в безпътица. И това е описано… и сега, замисляйки се, се радвам, че не бях (и не съм) достатъчно смел, за да извърша най-голямата глупост, която човек може да предприеме. В крайна сметка взех решения за някои промени, които реално може и да не са кой знае какво, но все пак ми дават увереност, че са крачка в правилната посока.

В подобно състояние търсиш начин да се измъкнеш от тази ментално-емоционална пропаст. Имах събрани достатъчно пари, но ме измъчваше фактът, че не мога да им намеря стойностно приложение. Шопинг терапията не беше решение – ефектът е твърде краткотраен. Материалните изкушения не ме блазнеха, защото те не могат да запълнят празнотата, поради която бях в това състояние. И изведнъж идеята ме осени…

Беше тъй проста и гениална – да зарадваш някого, да направиш подарък. И реших за благодарност към моя екип (или по-скоро към екипа, от който съм част) да им подаря онова пътуване, което през 2007г си бях обещал да направя отново. За благодарност, че са толкова готини и че работим заедно. И така в края на Декември имахме билети и хотелска резервация за 4 човека в Хелзинки за дните от 11.07 до 19.07 – повече от половин година предварително.

За мен това пътуване беше цял един проект. Разучаването, търсенето, подготовката, организацията, изненадата… И очакването – не по-малко приятно от самото събитие. Поставих целта пред себе си, която толкова ми липсваше тогава. Няма да забравя реакциите им, когато обявих ‚проекта‘ FITT2HEL малко след Нова Година. За тях беше приятна изненада. За мен – някаква еуфория, че съм направил нещо смислено. И така започна очакването.

Неусетно отмина времето и също така бързо отминаха и деветте дни, които многократно бях преживял вече в съзнанието си и все по различни начини. Сега анализирам всичко и съдейки по техните реакции стигам до заключението, че си е струвало всеки цент. Проектът беше успешен – от нещо толкова прозаично като парите успях да създам experience у още трима човека. Каквото и да бях купил, то щеше да е твърде преходно и временно. А пътуването и спомените, които ще запазят са някак непреходни ценности, които обогатяват душата и остават завинаги. Не мога да си представя по-добра инвестиция. И всеки път, когато се спомене това пътуване, ще се чувствам удовлетворен, че съм направил добър избор и че съм станал дори и мъничък фактор в живота на няколко човека…

А сега е време да поработим. Чака ме дипломна, чакат ни важни решения за есента. Всички трябва да се чувстват пълноценни в тази работа. FITT има голяма потенциална енергия според мен, но за момента - малка кинетична. И ще се старая да превърнем тази потенциална енергия в кинетична, така както от потенциалната енергия на едни прости пари създадохме незабравим experience…

Out of Focus

2011-06-06T03:28:00.000+03:00

Случвало ли ти се е да изгубиш целта пред себе си? Цялата амбиция и желания се изпаряват и на тяхно място се настанява чувство на празнота и липса на смисъл. Яд ме е, че изпадам в подобни състояния, защото има толкова много неща, за които си заслужава да ставаш сутрин и да изживяваш деня си с наслада. Избрал съм си кариера, която може да направи щастлив мен самия, но ми се ще да бях избрал такава, с която да можех да оставя някакъв сносен footprint след себе си. Не всеки е велик, да, но вярвам в това, че всеки има потенциала да бъде нещо повече от просто консумент, който идва и си отива.

Ти може би откриваш смисъла в любовта, онова чувство на хармония и пълнота или както там го описват, ако изобщо подлежи на описание. Или пък в комбинация с професията ти, както е при повечето хора. За мен този вариант все още не е проработил, макар че годините вече не са малко. Може би стрелата все пак наистина пропуска някои, или? При това положение да изгубиш фокуса над едничката си цел може да се окаже много нездравословно. И преди се е случвало, но след ‚кризата‘ си мислиш, че е било нещо временно и вече е минало… докато вълната отново не те закара на дъното. Тогава търся знак от съдбата, който да ми помогне да вляза отново в релси. Досега обаче не съм се натъквал на такъв. Вероятно в един момент просто инстинктът за самосъхранение заработва по-ефективно, за да ме запази до следващия пад.

Или може би си достатъчно щастлив от това, че имаш работа, жена, кола, пари? От това, че грабиш с пълни шепи от живота и това е твоята житейска философия? Поздравления – ти си НОРМАЛЕН, пълноправен член на обществото, изпълнявайки всичките му нормирани критерии. И аз ти завиждам за това…

Професионалистът

2011-03-30T01:07:00.003+03:00

Питам се, кое ли изисква повече усилия – да събереш смелост и да си кажеш всичко на когото трябва или да се опитваш да се бориш с чувството, да го игнорираш, затапваш и мачкаш, докато не го преодолееш. На пръв поглед изглежда така, сякаш първото е куражлийската стъпка, но като се замисля, не е така. Колко лесно е да стовариш върху другия и да го оставиш да се оправя със създалата се ситуация. Просто си изливаш душата и готово. Не казвам, че е лесно. Но твърдя, че е загуба и позор за професионалиста.

Истинският професионалист не би допуснал емоциите да му се бъркат в работата. Особено ако не работи сам. Това би подкопало основите на взаимоотношенията, които са изградени в екипа. Доверието в него е всичко, но ако не се преценя внимателно до каква степен може да се споделя, може да стане опасно. Професионалистът има цел и кауза. Смущаващи фактори, произтичащи от него, са вредни, абсурдни и трябва да се изолират, защото биха внесли дисхармония в групата. Професионалистът трябва да вярва в тази цел силно. Само така може би ще съумее да приоритизира така, че да не поставя егоистичните си наклонности пред общите цели.

Избирам второто, защото вярвам в тая кауза. Това е изпитание за духа и волята. Дано да бъда професионалист. Ако не бъда, ще ме сменят с друг. Защото важен е екипът, а не аз. Затова и моята вътрешна борба е безмилостно жестока…

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...
толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

...

Н.Вапцаров, 1942г.

Мании и Зависимости

2011-03-15T00:52:00.001+02:00

Кога човек става истински независим? Може би когато остане напълно равнодушен и неемоционален към случващото се около него. Когато харесвам нещо, става зависим от него. Появява се зависимост, причинена от нуждата да го запазя, защото харесването ми доставя удоволствие. Това внася смущения в живота, който уж си решил да си подреждаш по някакъв начин. За да намалим тежкия ефект от тия смущения, вероятно и в живота си трябва да се научим да използваме някакъв incident management процес (както в ITIL). Процес, който методично и структурирано да премахва смущението и да ни вкарва отново in compliance със собствените ни разбирания.

Не е ли противоречиво обаче – това би било адски скучно. Понякога инцидентът може да те накара да преосмислиш параметрите на цялостната услуга, която съзнанието предоставя на духа. Тази услуга отговаря ли на очакванията му? Ако не, то знаем, какво следва – един недоволен клиент. Но няма на кого да се оплаче. Може само да се надява, че инцидентът ще доведе до някаква промяна някой ден. Не е ли това чист мазохизъм?!

Един инцидент е външен фактор, който смущава затворената хармонична система. За жалост или не, тя изобщо не е затворена. Има толкова места, през които може да се атакува. И напоследък все пасивни атаки – без директни усилия и цели. Само със силата на един характер, на една същност. И неосъзнато намираш мястото, през което да пробиеш. Пробихте ли или аз забравих да заключа вратата? Или не забравих май…? Все едно. Никога никой не чука на тая врата. Винаги влизат с взлом и без да питат дали искаш...

Split

2011-02-16T18:48:00.006+02:00

Понякога се питам защо се занимавам с всичко това изобщо. Напоследък по-често. Имаше един момент, до който мотивацията ми произтичаше изцяло от мен и моите амбиции. После се появи екип и го приех като лична отговорност да се грижа за развитието му. Да мултиплицирам всичко онова, което придобих сам със собствени усилия, за да могат тези хора да се развиват в това, което искат – те като личности и професионалисти и те заедно – като екип.

За човек с твърде много свободно време и недостатъчна социализация загубата на цел пред себе си е твърде болезнена. Тогава времето става изключително брутално, щом няма с какво да се запълни. Прокрадват се нездравословни мисли, губиш почвата, не знаеш на какво да се опреш, живеенето става съществуване…

Няма да забравя онзи договор за работа в НР, който подписах, но не изпратих преди почти 4 години. На този ден малко или много взех решение за това какъв ще съм сега. Мисля си, че трябваше да го изпратя. И да заработя на пълен работен ден, всеки ден, както всички. Където всеки един ден щяха да ме изцеждат така, че като се прибера да нямам сили за подобни размишления. И където съзнанието ми щеше да е ангажирано от проблемите на стотици клиенти – само не и от моите! Надали щеше да е по-зле. Да, щях да съм незначително зъбно колелце от голямата машина, но какво от това – щях да си живея в безгрижната илюзия за щастие със сносни пари, служебен лаптоп и мобилен телефон. Всичко друго, но не и да се поглеждам…

А вместо това избрах да остана и да чакам хората, заради които да си е заслужавало чакането. И те се появиха. Но не съобразих, че в тази среда, в която се намират, трябва да полагам много, много усилия за да ги мотивирам постоянно, за да останем заедно и да постигнем общи успехи като екип. Безсилен съм обаче пред изкушенията, идващи от бизнеса и елитните университети. Е, в крайна сметка, всеки гледа себе си. Никой не трябва да бъде обвиняван, че е взел по-доброто решение за себе си. И никой не е длъжен да се жертва заради общите цели и идеали. Това, че аз го направих, си е мой проблем и ще си нося последствията (нося ги и ми тежат вече). Трябва да се науча по-малко да се привързвам, за да не го понасям после тежко. За останалите това е просто работа, кариера. За други е Single Point of Failure – срути ли се, пропадаш. Но те не са виновни за моя Single Point of Failure. Все пак всеки прави най-доброто за себе си първо. Дано някой ден и аз се науча на това…

Безжизненост

2010-11-29T13:39:00.001+02:00

Седя и гледам в празното пространство. Мисля си за живота, който можех да имам. Живота, който трябваше сам да си изградя, така както всички правят. А аз се самовглъбих в манията за кариера и нищо друго не ми беше важно. Мислех, че съм в хармония със себе си и не ми трябва близост. Защо не се поучих от грешките на другите? Или може би няма други толкова глупави, че да смятат, че животът в своя собствен затворен и изолиран свят би бил смислен… Години в заблуда и измамно щастие. Балонът се надува и става все по-голям. Сега се пука и на негово място зее дупката. Как да се измъкна като времето не може да се върне? Пропуснатото във времето остава завинаги. И дните стават тежки и бременни. Само нощите носят облекчение – тогава, когато не чувствам нищо…

В Бездната

2010-11-28T16:13:00.004+02:00

Положението не е добро. В рамките на три дни осъзнах, че животът ми е сравнително празен. Знам, че имам покрив над главата си и семейство – неща, които някои нямат и се борят за оцеляване всеки ден. И се мразя за това, че въпреки всичко ми липсва нещо и не ми е достатъчно това, което имам.

И друг път съм изпадал в депресивно-подобни състояния, но този път май се замислих прекалено много. Изгубих се и се обърках – не знам какво да правя, накъде да тръгна. Трябва ми нещо, за което да се хвана. Лъч надежда, че мога да се променя, да бъда по-естествен, повече себе си, по-малко демонстриращ, повече човек, по-малко личност, повече интегриран и по-малко изолиран. За да мога като се събудя да знам, че ме очаква един прекрасен ден с хората, които обичам – без преструвки, без лицемерие, без да се правя на нещо повече отколкото съм. Един колега написа: „Each day is a gift and not a given right”. Ужасно е, че вместо да съм благодарен за всеки един ден, аз се самосъжалявам, че не мога да му се радвам. Имам чувството, че никога не съм живял като себе си, не се познавам отвътре. Както и никой друг. Пасивната позиция в чакане да се появи някой и да промени живота ми се оказва неефективна. Явно черупката, която съм си изградил е твърде твърда и не допуска никого. От какво се предпазвам? И защо? Откъде е тази абсурдна представа за живот? Родителите ми никога не са ми внушавали подобни представи. Сякаш сам си изградих стената, а дори не знам защо. Стената, която ме държи на дистанция от хората. Стената, която ме скрива от потенциалния ми партньор в живота. Вярвах, че всеки си има половинка... преди. Половинката, която да ти избърше сълзите като пропаднеш в такава дупка и да ти помогне да изпълзиш. Или поне най-добрият ти приятел да е то теб и да го направи. А не да ридаеш сам като малко дете и да се чудиш как утре ще отидеш на работа и ще продължиш живота си като изведнъж той ти се струва безперспективен и несъществен. Но го няма. Всеки си има някого, на когото може да споделя всичко. И в това съм различен. Стената не прощава. Не я искам, как да я разруша?!

В много филми сме виждали как хора, неизлечимо болни, променят живота си. Това ли е решението? Трябва ли да умирам, за да започна да живея?!

Емоции по всяко време

2010-11-27T15:09:00.001+02:00

Заглавието този път е закачка към един пост, публикуван преди повече от 5 години. Там се разказваше за… е, вижте го, честно казано и аз не знам за какво е. Така и никога не разбрах.

Сега ситуацията е различна. Пак са емоции, но напоследък са често. И не са свързани с онези, описани в стария пост. По-скоро се отнасят до „трите въпроса“, които Хорхе Букай задава в същата книга – Кой съм, накъде отивам и с кого.

Трудно ми е да разбера защо си ги задавам сега. Мислех, че съм един самотен пътник, тръгнал да прави кариера и пари. Но напоследък не съм сам по този път и срещите и споделеното ежедневие с останалите (малко по-млади от мен, които освен колеги все повече възприемам и като приятели) ме поставиха в положение да се замислям не само за бъдещето, към което сме се устремили, но и за миналото. В тяхно лице аз виждам какво съм изпуснал – липсват ми спомените, които трябва да има един млад човек, изживяванията, типични за възрастта ни. А аз все бях „по-голям от възрастта си“. И в училище, и сега. С помощта на техния нормален начин на живот виждам моите пропуски. Виждам силните връзки, които имат с техните приятели, започнати десетки години назад и продължаващи и до днес. Виждам множеството снимки с преживявания, които не се забравят. Виждам целия им свят в една простичка целувка. Изобщо свят, в който се чувствам извънземен. На негово място при мен зее една дупка, но тя не може да се запълни, защото всичко е с времето си. На 18 правиш едни неща, на 25 – други. И да се опиташ да наваксаш, времето просто е минало – провал в това да се възползваш от чара, който ти придава една възраст.

И сигурно е смехотворно да си в средата на 20те и да се чудиш къде си точно. Постепенно осъзнавам, че за мен може би е късно да попълвам липси, които е трябвало да се изживеят когато е трябвало. Но ако с това, което имам като знания и опит, дори и да не е много, успея да им помогна да изживеят и попълнят техните липси (но съвсем навременно, а не със закъснение), може би ще съм станал поне малък фактор в това, след няколко години да се чувстват пълноценни и да не пропадат като мен в подобни емоционални дупки. И може би именно това постижение би ме изкарало от тази, в която съм аз…

За Споделянето

2010-11-06T02:15:00.000+02:00

Колкото и да съм интровертен, аз също съм създаден като част от този свят. И като част от него имам нужда от комуникация с останалите му части – както е в една истинска затворена система. По принцип често ме обзема нуждата от уединение – нещо, което в ерата на мобилните комуникации, където всеки почти винаги е достъпен е трудно постижимо. Но това по-скоро си е част от моята природа, отколкото спонтанна нужда. От време на време все пак изпитвам нуждата да споделям живота си с другите. Защо сме създадени в един и същи свят, ако нямахме тая нужда? Нима Вселената не е достатъчно голяма, че всеки един от нас да има неограничено пространство и да разполага с един реален собствен свят?

Предполагам, че е именно, за да можем да се допълваме един друг, да се учим да живеем заедно. Споделянето е израз на предаване на частица същност към другия. Ако не го правех понякога, сигурно някой ден щях да установя, че светът не знае нищо за мен и животът ми няма стойност за него. Затварянето в себе си може да бъде полезно за известно време, но не и перманентно. Може да помогне да разбереш себе си, да премислиш някои възможности, да приемеш някои факти. Но в крайна сметка ако запазиш всичко това за себе си, то няма да носи позитиви.

Хората живеят един за друг. За да могат да се изучават и опознават един друг и да споделят животите си заедно. Поради това е неестествено да не споделяме, да пазим тайни, да сме интровертни. Съзнавам го и знам, че природата ми е срещу природата (това дали не е оксиморон) и все пак се опитвам да компенсирам до известна степен. Това ме спасява от тотална асоциализация и ми помага все пак да видя отражение на моята същност в хората, с които споделям. Защото не е лесно да разбереш себе си. Но с помощта на останалите това все пак може би е посилна задача за един живот кратък като човешкия (за потенциала, с който разполагаме). А къде другаде изпъкват истините за него по-добре от на по бира с приятели някоя вечер…?

Възгледите на един егоист за алтруистичното творчество

2010-10-30T02:59:00.006+03:00

Ако все още чертаете графика на честотата на писане от моя страна в този блог, то графиката сигурно е аналогична на тази, изобразяваща икономическия растеж на държава в рецесия… Всъщност ако правите това, значи имате много скучен живот и аз следва да се почувствам екстремно задоволен от ежедневните си занимания, сравнявайки моя с вашия. Но пък ви посрещам с нов темплейт, по-интегриран с разбиранията на нощните птици за цветове за четене на тъмно. :)

Споменавайки ежедневните си дейности, трябва да кажа, че не ги мисля за скучни, напротив. Е, поне от гледната точка на един ИТ генералист, но като цяло хората в тоя бранш са друга порода и сравнителният анализ с нормалните индивиди е някак некоректен. Истината е, че откакто съм на работа към ТУ-София (новаците в блога да не се стряскат – ДА, и там работят хора!), а това са вече точно 5 години, всичко все се е въртяло около мен – моите знания, моите възможности, моята кариера и професионално развитие. Гледах да науча колкото се може повече с възможностите, които ми се предлагаха. И макар да имаше екип, с който работех, винаги съм се чувствал сам в тази работа. Просто защото екипът нямаше тези цели, които имах аз – да се учим заедно на професионален ИТ мениджмънт (технически, организационно и етически) и да изградим една инфраструктура с добри практики на управление, която да е още един фактор, по който да се отличава нашият факултет от останалите. Така трябваше сам да се уча и да допускам повече грешки, защото просто нямаше кой да ми каже „STOP – не така!“. Книгите бяха моите учители, компютрите – моята лаборатория. Дали за 4 години научих много или малко – не знам. Но това, което осъзнах е, че наред с нуждата за усъвършенстване и развитие се появи и нуждата от споделяне на опита и знанията.

Не знам дали тази нужда се появи спонтанно или е резултат от сформирането на екипа, който чаках цели 4 години. Мотивацията на хората, с които започнах да работя преди година накара егоиста в мен да бъде изместен на по-заден план. И въпреки, че винаги съм искал да работя с точно такъв екип, той ме хвана неподготвен - неподготвен да предам ноу-хау бързо и ефективно, така че хем да бъде задоволен този първоначален мотивационен глад, хем да се поддържа и за в бъдеще и непрекъснато. Ужасно е да разпалиш огъня с хубави думи и после да го оставиш бързо да прегори, без да го поддържаш. Когато хората очакват нещо от теб и ти ги увериш, че ще го получат, а после не стане така, следва разочарование. След това и думите вече не тежат, пък ако ще и да има действия зад тях. Истинският тийм лидер не би го допуснал. Аз съм далеч от това понятие, но макар да обичам задкулисната работа в сървърната стая, човек трябва да еволюира. Истината обаче е, че работата с компютри е в пъти по-лесна от работата с хора. Неслучайно много от гениите са социопати донякъде. Ако дърпаш само откъм едната страна, от другата оставаш кух пън (не е ли грубо това, един пън все пак може да се ползва за сядане, а ако е кух – и това не може…). Социалните умения са част от работата на всеки, дори и на ИТ специалиста, ако иска да се измъкне от сървърната дупка. Истинският тийм лидер би осъзнал потенциала на екипа си още от много рано. И би предприел каквото може за да го задържи.

Но дори и това, екипът ти да се разформира, не ме натъжава толкова, колкото фактът, че не можах да му дам всичко, което мога от себе си. Нормално е всеки да поеме по различен път в един момент, но ако до този момент бях станал фактор в тяхното образование, което дори и мъничко да ги накара да не съжаляват, че са дошли там, където са, щях добавя приятното чувство, че съм допринесъл за нечие развитие с нещо. А чувството да бъдеш полезен и нужен е особено важно за човек със сравнително монотонен начин на живот, който се опитва със зъби и нокти да остави нещо от себе си тук и днес, особено знаейки, че някой ден това няма да е дете.

Затова нека дам едно обещание (ето това ще бъде празно обещание – дадено пред една празна виртуална зала). Пред себе си, защото ако не го спазя, излъганият ще съм аз, което е още по-зле. Ще положа всички усилия, които са необходими да поправя тези грешки и дори и със скромния си опит и познания да мога да предложа на колегите си, които все още ги нямат, едно въвеждащо обучение по определени параметри. Така дори и един ден да решат да отидат другаде, сигурно няма да забравят, че е имало там някой, който ги е насочил какво и как да правят и им е помогнал в професионалната им реализация. Така те ще си останат с тези знания, а аз с приятното чувство, че животът ми има смисъл…

Как завършваме 2009

2009-12-31T21:36:00.007+02:00

Ето, че е 31.12 и краят на текущата година вече се вижда. Какъв по-добър ден от този, за да се направи равносметка на свършеното. Ще караме хронологично – дори и аз не знам какво ще излезе, защото някои неща са завършили успешно, други – не чак толкова.

1. Февруари 2009 – Сертификация
Втората ми сертификация по работа с продукт на Microsoft стана факт на 10.02. Не беше тежка – Configuring Windows Vista Client. Макар че беше полезна, може да се каже, че малко закъснях с нея, тъй като в края на годината се появи Windows 7 и стана ясно, че историята на Vista ще приключи още през 2009 г. В началото на годината все още не се знаеше дали новата ОС ще стартира тази година или догодина. Въпреки агресивното форсиране на новия продукт от страна на корпорацията, аз смятам, че Vista изигра своята важна роля при подготовката на потребителите за миграция от почти 10-годишния XP. Много нови идеи бяха вложени в нея, макар и недокрай реализирани. Но тя показа новия път, по който ще се движи операционната система в следващите години. И макар наследникът й да я превъзхожда по множество параметри, смятам, че тя представлява важно събитие (milestone) в развитието на операционната система Windows.

2. Юли 2009 – Сертификация
За 2009 г. успях да постигна още една сертификация и то по продукт, с който не съм смятал, че ще се занимавам. Със сигурност беше по-трудно да се справя с SQL Server 2005 – Implementation and Maintenance, но стана, макар да бях малко скептичен. Базите данни не са сред основните приоритети на инфраструктурния бачкатор, но в крайна сметка никога не е излишно човек да получи по-широк спектър от знания. Знам, че никога няма да бъда особено добър в работата с този продукт, но тази сертификация ми помогна да разширя общата си ИТ култура и да разбера (донякъде) как работи една enterprise-class система за управление на бази данни.

3. Август-Септември 2009 – Дипломиране
Не, че си го считам като кой знае какво постижение, но е редно да се отбележи, понеже беше отложено с една година. Написването на дипломната работа беше планирано да започне още от Февруари. Само че, както на всички ни е ясно, когато има да се прави нещо училищно, си намираме какви ли не оправдания да подхванем нещо друго, само не и това, което е на дневен ред. Горните сертификации обясняват защо дипломната работа не беше започната в първата, а във втората половина на годината. Разбира се, със сигурност е имало и по-приятни неща за правене през горещите летни дни, но тъй като времето притискаше и защитите бяха фиксирани, трябваше да започна отнякъде.
Не мога да кажа, че стана кой знае какво и че резултатът е впечатляващ, но е факт, че се запознах с ITIL стандарта и ми се изясни неговата идея. Практически ще се опитаме да приложим някои от неговите добри практики в нашата инфраструктура догодина, за да се опитаме да я превърнем в една по-оптимизирана и по-ефективна за нас и нашите потребители. Дали този модел ще бъде успешен в специфичната среда, в която работим – предстои да разберем.

4. Май, Декември - „Горчивата реалност” на виртуалната реалност
Тази година инсталирахме нов тестов софтуер на нашия VR клъстер с различна степен на успеваемост. Единият работеше, а с другия не постигнахме нищо, освен един голям провал, за съжаление. Първият опит да бъде подкаран мислехме, че е бил успешен, но сме се лъгали – още през месец Май. При стартиране на приложението мрежовата подсистема на рендиращите нодове забиваше без никаква следа от грешка. Много време беше изгубено в преинсталации и в опити да да бъде открит и отстранен проблемът. През декември (буквално преди 2 дни) направихме нови опити с друга Linux дистрибуция, но ефектът беше същият, дори и при смяна и на мрежовите компоненти. В заключение може да се каже, че Linux не работи добре на нашия хардуер (а може би и в комбинация с използвания софтуер) и ако искаме да работим със софтуера (а ние искаме, да не говорим, че сме платили 4-цифрена сума за тестов лиценз), трябва да подменим или хардуера или операционната система. Догодина първо ще пробваме с друг хардуер, доколкото позволяват възможностите, тъй като приложението за Windows не е достигнало фазата на разработка, която дава еквивалентна функционалност.

Не знам дали е много или малко за една година. В началото на този месец бях решил да се постарая да се подготвя за още един изпит по Windows Server 2008, но нямаше достатъчно време. Не споменах по-горе за записаната магистратура, тъй като още не е завършена и не се знае дали е била успешна или не. Тя обаче отнема от времето ми през четвъртото тримесечие на 2009 г., като в комбинация и с планираната миграция на фирмата към Windows 7 (всичките фази на която отнеха около месец), беше малко възможно да взема още един изпит до края на годината. Той не беше даже в плана, но понеже Prometric даваха отстъпка за този изпит до края на годината и реших да се пробвам. Но и това ще остане за догодина.

Изобщо, не липсваха успехи и неуспехи през 2009 г. Като цяло годината не беше особено добра и за света, но всеки си прави и сметката в личен план. За постигнатото се радваме, а вместо да се отчайваме от неуспехите, нека помислим какво трябва да променим в действията си и подходите си, за да ги обърнем на 180 градуса. Защото в оптимизма смятам, че се раждат идеите – в надеждата за по-добри дни, защото липсата на такава надежда е деструктивна за психиката и творческото мислене. Затова – нека превърнем новата година в една добра година за всички нас! Честита Нова 2010! :)

За Дразнителите

2009-12-22T01:28:00.004+02:00

Дразнителите са много досадно нещо. Идват неканени, по никое време и най-безсрамно решават да си отхапят парченце от менталния ти континуум. Не питат дали искаш или не, това са онези натрапници, които ненадейно се намесват в живота ни и започват своето неволно дразнене. И понеже си наясно, че няма как да получиш това, с което дразнят, ежедневието с това дразнене се превръща в предизвикателство, тъй като времето, което си заделил за други работи е било откраднато безвъзвратно.

В крайна сметка си длъжен да живееш около тези нагли натрапници, защото нямаш никакъв контрол над ситуацията – кой, кога и колко време ще те дразни – това не го решаваш ти. Не по-малко проблематичен обаче, е фактът, че те самите не осъзнават дразнещото си поведение – не го правят нарочно, за тях е предимство, ако има с какво да те подразнят. Голямата ирония е, че това в крайна сметка ти харесва и понеже не може да останеш безразличен, трябва да реагираш. Стратегията „Do nothing” тук не върши особена работа (да, има такава стратегия в IT Service Continuity Management процеса в ITIL – нищо не правиш и чакаш стихията да отмине, ако това не ти вреди особено), защото дразненето е неприятно и ти пречи. От друга страна пък, ако им кажеш колко те дразнят, има опасност да се обидят/отдръпнат и да ги изгубим, а не бихме искали това да се случи, защото държим на тях. А и честно казано, не е приятно да ти го кажат, ако не дразниш съзнателно. Аз така два пъти съм дразнил без да знам и после ми беше много гадно за причинените щети, но за съжаление и дразнителят и дразненият биват спохождани неуведомени от въпросния проблемен процес.

Изобщо цялото това дразнене е един голям мазохизъм. Както беше написано неотдавна на един билборд, рекламиращ мляно месо - „Бий ме, обичам те...”

В подготовка за дипломиране

2009-08-02T03:01:00.005+03:00

Лятото е в разгара си, населението също (по плажовете) и може би най-малкото сега е времето за работа. Но има някои неотложни неща, които трябва да се свършат, защото вече бяха отлагани с една година и е крайно време да се докарат до края.

Когато миналата година свърши и последният семестър от бакалавърското ми обучение, изобщо не бързах да завършвам, защото имах други планове за себе си и дипломирането можеше да почака. Още тогава знаех, че ще съжалявам за решението си да го отложа, посвещавайки времето си на други задачи. Но трябваше да направя избор – да пиша дипломна работа или да се занимавам с ИТ-администраторските си дейности. Избрах второто. Предполагам, че което и да бях подхванал миналата година, после щях да се ядосвам защо не съм избрал другото. В крайна сметка сега имам 3 сертификата и знам далеч повече неща от тогава. Истината е, че в нашата професия ‘ човек се учи докато е жив ’ е по-вярно от всякога. Нещо повече - задължително е, за да останеш конкурентно-способен на пазара на труда. Така че работата и обученията, които правя за себе си никога няма да свършат, но в конкретния случай трябва дабъдат ‘паузирани’, за да се отдели време за финалната права, изминаването на която би трябвало да ме направи инженер (поне формално).

Разбира се, за да ми бъде интересна темата на дипломната работа и за да стане колкото е възможно по-добра, трябваше да е свързана с това, с което се занимавам. Освен това, хубаво би било да се различава от досега правените и да бъде иновативна. Е, поне на локално ниво. Така се запознах с ITIL. Когато прочетох за ITIL, моментално осъзнах каква стойност би внесло внедряването му в нашата инфраструктура, макар и малка. ITIL означава Information Technology Infrastructure Library и представлява база от знания и добри практики за управление на всички процеси, които протичат в една ИТ инфраструктура. Този своеобразна рамка (framework) се имплементира главно в големите организации, където всички процеси са в много по-голям обем и липсата на организация на работата и строго дефинирани начини на вършенето й, би довело до висока цена за обслужване и дори невъзможност за функциониране с гаранция за качество. Но смятам, че дори и за малката организация този модел може да има успех. Традиционно за по-малките ИТ инфраструктури е характерна липсата на стандартизирани начини на обслужване, откъдето следват големи вариации в качеството на обслужване и оттам като цяло – недостатъчно качествена услуга. Това вероятно се дължи на факта, че те разполагат с по-ограничен бюджет и не могат да си позволят въвеждането на скъпо-струващи продукти за ИТ мениджмънт, но също така и на липсата на квалифициран персонал, който да се посвети в тази дейност. В нашия малък факултет нещата биха изглеждали по подобен начин, ако не бяхме мотивирани за промяна и нямахме софтуер по програмата MSDN Academic Alliance. Знам, че софтуерът по тази програма трябва да се използва само за разработка и тестване, но ако погледнем реално, ние ще го използваме за да администрираме по един препоръчителен начин системи, които се използват от студенти с цел обучение и разработка.

Далеч съм от мисълта, че ще успея да направя ИТ отдела на 100% работещ по добрите практики на ITIL. За съжаление с това се занимавам само аз, а един човек не е достатъчен за такъв мащабен проект. Но дори и само ако успея да тласна работата в посоката на стандартизацията, намаляване на разходите за обслужване и повишаване качеството на обслужване, то това би било постижение. И то за целия университет дори.

И така, моята дипломна работа трябва да представлява формално описание на всички ИТ процеси в нашия факултет и как те се разпределят в различните компоненти на ITIL – Incident Management, Problem Management, Change Management, Configuration Management, Security Management и други. Вероятно не всички биха могли да намерят приложение при нас, тъй като не сме типичната организация и дори клиентите ни не са (фактически това са нашите студенти). Но и това е една причина да опитаме и ако се получи, би било наистина иновативно като внедрено в академична организация (и дори в част от нея). Преди това да стане обаче, е необходимо технически инфраструктурата да е добре функционираща и оптимизирана. Това води до следващата част от дипломната работа.

IT Core Infrastructure Optimization – това е набор от критерии за оценка на дадена ИТ инфраструктура, разработени от Майкрософт с цел оптимизиране работата на ИТ като в процеса на оптимизация организацията попада в едно от четирите нива – Basic, Standartized, Rationalized, Dynamic като последното е характерно за високо-продуктивни ИТ среди с много ниски разходи за обслужване, централизирано управление и наблюдение и строго дефинирани политики. Тази оптимизация е необходима, защото не можем да говорим например за Incident Management без преди това да сме внедрили някаква система за Backup&Restore като нещо базово за всяка организация с присъствие на ИТ.

И накрая, как да ‘материализираме’ софтуерно (тук има някакво противоречие) всичко това, за което говорим? Да се разработи софтуерен продукт, който обхваща всички аспекти на ITIL, би било твърде трудоемко, вероятно твърде сложно за една дипломна работа и накрая не по силите на един ИТ администратор, които просто иска да придобие малко soft IT skills, ако може така да се каже. :) Затова на помощ идва System Center Service Manager, който отново е разработка на компанията Майкрософт и доста добре обхваща различните компоненти на една ITIL имплементация. Продуктът ще бъде готов в началото на 2010, но смятам, че първите две части на дипломната работа ще ни подготвят формално за това, което предстои да се случи реално.

Ако се цупите при споменаването на Майкрософт, нека обясня защо смятам, че е добре продуктът да бъде оттам. Първо – защо не? Мисля, че минаха дните, когато Windows трябваше да се рестартира всеки ден и сините екрани бяха ежедневие. Смятам, че компанията узря и започна да прави по-качествен софтуер, който наистина позволява да бъдем по-продуктивни и да работим по-ефективно. Второ – работим главно в Windows среда и нещо много важно – Active Directory. Централизираната удостоверителна система е в сърцето на управляемата ИТ инфраструктура. Ако искаме да използваме продукт от друг производител, то първо ще трябва да го закупим и второ, ако не поддържа интеграция с Active Directory, добавянето на още едно удостоверително ядро неминуемо води до затрудняване на администрацията, оттам и увеличаване на разходите, които всъщност са проблемите, с които се опитваме да се преборим. Като добавим и тясната интеграция на гореспоменатия софтуер с цялата фамилия System Center, става ясно, че той е един доста добър кандидат, който да ни помогне реално да се възползваме от предимствата на ITIL фреймуърка.

Трудно ми е да кажа дали тази структура е добра и дали като цяло работата, която смятам да свърша, е достатъчна за една дипломна работа. Това, което знам обаче е, че е нещо различно от повечето дипломни работи напоследък, ще ми достави удоволствие да се занимавам с него, ще науча доста неща и не на последно място по важност, ще допринесе за усъвършенстване на услугите, които предлагаме. Или най-малкото ще опитаме… :)

Kenny G Live in Sofia

2009-05-02T02:44:00.006+03:00

Въпреки че се старая да ходя на разни мероприятия, предимно концерти, сравнително често, не всичко гледам да описвам както може би сте забелязали. А и все пак това се дължи на понижената ми блогова активност все пак. Този път обаче не мога да се сдържа, защото днес присъствах на концерт, на какъвто не бях ходил досега. Просто впечатлението ми от този е наистина главозамайващо.

Все е имало много джазови концерти в зала 1 на НДК, но мисля, че като този тази зала не е виждала. Може и да греша, но повечето изпълнители следват някаква установена норма на поведение на сцената, която е известна на всички. Това не значи, че не са добри – просто Kenny G е различно добър. Даже много добър. Ежедневно слушам smooth jazz и имам някои впечатления от музиката, която прави, но не очаквах на живо да видя такова шоу.

Да започнем с това, че в началото на концерта Кени не се появи на сцената… появи се от един от входовете на залата, свирейки. Половината изпълнение беше минало, докато публиката разбере откъде се свири. Веднага стана ясно, че обича да свири близо до хората и това се доказа и по време на всичките 150 минути. Колко просто, но никой не го беше правил досега. Всъщност през една голяма част от концерта той обикаляше залата като се появяваше на различни места и свирейки минаваше между блоковете. Сякаш свиреше лично на всеки един зрител в тази зала. Преживяването е наистина невероятно. Останах много приятно изненадан и от озвучаването на тази зала този път, тъй като по принцип е прекалено тихо. Е, този път не беше. Но да не забравяме, че заедно с цялата група са и екипът от звуковите му инженери и осветителите. Колкото до талантът на Кени… е, явно не съм бил достатъчно запознат след като останах потресен от това, как този човек владее саксофона и че е в нещо като хармония с него. Но да беше само той… станахме свидетели и на страхотни солови изпълнения на перкусии и бас китара. Сякаш се бяха събрали най-добрите и искаха да дадат най-доброто от себе си. Бас държа, че го направиха. Особено като се има предвид старанието, което Кени беше положил, за да каже не едно, а няколко изречения на български език! И това никой не го беше правил също. За нас е израз на невероятно уважение да си направиш този труд, защото знаем колко ни е сложен езикът. Ричард Клайдерман, например, говори по-често на френски на концерта си, по-малко на английски и не помня да каза нещо на български (пак може да ме лъже паметта). Идеята ми е, че това не го прави по-малко гениален. Но, да се повторя, Кени го прави различно гениален.

Изненадата за публиката беше един подарък, който Кени направи на онези, които си закупиха два негови диска от лобито – сопрано саксофон, автографиран лично от него. Победители бяха мъж и жена, за които имаше отредено място на сцената, където седнаха и Кени им посвири лично на новия им саксофон. За всеки любител на джаза това несъмнено е едно върховно удоволствие. Можех да го прочета само по лицата им. Дори и само за такива моменти си заслужава да се живее…

След концерта на гардероба имаше опашка от зрители, желаещи да закупят CD. Кени обеща да подписва, докато има желаещи, независимо колко време ще отнеме. Аз не си падам много по автографи и особено цялата тая суматоха около получаването им, но този път наистина го исках. Е, в крайна сметка и аз си получих своето. Не ми вярвате? Моля. :)

Преследван От Мечтите Си

2009-02-04T03:45:00.001+02:00

Оказа се, че пленителният глас и излъчване на по-рано споменатия David Archuleta имат по-голямо влияние върху мен отколкото очаквах. Това, което не очаквах е, че той стана повод у мен да се появят едни погребани отдавна желания и мечти още от детството. Започнаха да изникват тревожни въпроси за това дали още ставам и мога да го правя и дори дали изобщо съм имал дарбата за това. Така и не проверих окончателно. И все пак защо някога не го исках и забравих за това, а сега те отново се надигат в съзнанието ми?

Предполагам, че отговорът се крие във факта, че през годините по незнайно какви причини аз се превърнах (а може и просто винаги да съм си бил такъв) в интроверт, който насочва всички появили се емоции и чувства навътре в себе си. Не обичам да ги обсъждам с хората, не обичам да се говори за мен. Обзема ме чувство на несигурност, което предизвиква защитна отхвърляща реакция. А затварянето на тези емоции вътре не е полезно за мен, усещам, че е така. Тъй като явно не мога да ги пусна навън по стандартния начин, си мисля, че вероятно музиката може би беше един от отдушниците, които не си направих труда да отпуша, за да се случи това. Вероятно никога няма да разбера дали съм бил „изваян” за това както David с цялото си същество, защото за разлика от мен той не е позволил на искрицата да угасне, а я е превърнал в истинска звезда. За такова нещо се почва отрано. А аз поех по друг път и „надзъртането” в съседната пътечка само ме разсейва от целите, които съм си поставил и застрашава постигането им. Почти 10 години вече съм посветил на кариерата си в ИТ – нима не е детинско и несериозно да го преосмислям?

Разбира се, че е. Но може би мога да се оправдая с това, че тази мечта преследва мен, а не аз нея. И ме е страх, че макар и да мога да я потискам за известни периоди, тя може да ме преследва докато не постигне своето…

Божественото в Нас

2009-02-03T03:04:00.004+02:00

Знам, че бях решил да затворя този блог за публичен достъп. И го направих. Имах намерението да си пиша в него както в истински таен дневник, в който никой никога няма чете и където мога да си пиша каквото си искам. Но не се получи. От момента, в който го затворих, музата за писане не ми дойде нито веднъж. Един път се опитах, но не стана нищо. Затова отново го отварям. Който иска - да чете, няма какво да се крие тук.

Жалкото е, че много пъти се е случвало да бъда развълнуван от нещо, което е било интересно и си е заслужавало да бъде публикувано, но за жалост думите са се изнизвали само в главата ми или най-много - до моята виртуална аудитория и така и не видяха бял свят (на бял лист, хартиен или Word). Защото като ги изстреляш изведнъж, след това не можеш да кажеш същото по начина, по който искаш, защото моментът е минал… просто музата я няма вече. Но все пак се надявам, че един от героите във филма „Изкуствен Интелект” е бил прав за това, че всеки предмет, съществувал някога, съхранява информация за всичко, случило се около него. Жалко, че не разполагаме с технологията да извличаме тази информация от тези предмети. :)

Темата ни днес звучи много сериозно, но всъщност е нещо простичко. Но нека проследим целия път на моето откритие. Редовно разглеждам разни статии в Wikipedia ежедневно – от чисто технически въпроси и термини до любопитни факти и думи, за които искам да науча повече. Не знам какво съм разглеждал тази нощ, но попаднах на статията за грамофонната плоча, където се описват различните видове, размери, обороти и т.н. Самото това предизвиква известна носталгия у мен, тъй като като бях малък грамофонът ми беше пръв приятел. Но това е друга тема. В статията имаше снимка на плоча със запис на песента “Du schwarzer Zigeuner” на Vico Torriani. Естествено, песен с такова заглавие няма как да не предизвика интереса на немскоговорящ като мен и веднага я проверих в Youtube. Не е лоша. Но по незнайно какви причини, в Related Videos се показа и едно изпълнение на песен на Billy Joel от американския идол David Archuleta. След това чух и други. Въпреки че той е втори в класацията, не съм виждал досега на някого от участниците всички песни да му отиват така, както на него. За мен това момче е доказателството за истинския, суровия талант, който само природата/нещо висше/Бог може да даде – необработван и нетрениран професионално глас, който звучи невероятно. И той е бил само на 16, когато е участвал в American Idol.

Това ме кара да си мисля, че все пак вероятно има хора, които са родени под щастливи звезди. Несъмнено начинът, по който живеем и делата ни имат значение за това какви ще бъдем, но смятам, че има нещо като вълшебен прашец, който ни се вдъхва при раждането ни и след това ние трябва да решим какво ще правим с него. David Archuleta е типичният пример за взето правилно решение. Даден му е гласът, дадена му е визията и излъчването също. Но дори и във всеки от нас да се крие по някакъв талант, който чака да бъде открит, той не може да се сравнява с това да можеш само с един глас да внасяш толкова силни емоции у толкова много хора. Например, талантът да бъдеш добър програмист се изявява в това да пишеш качествен софтуер, който възможно най-много отговаря на предназначението си и дава възможно най-малко проблеми. Но ти пишеш софтуера, продаваш го, клиентът е доволен, всички са доволни. Нима това е сравнимо с изживяването, което предизвиква един божествен глас? Поради тази причина смятам, че на някои все пак им е дадено повече, няколко стъпала по-нагоре, от където да започнат. Разбира се, това не е лошо. Защото част от таланта им се изразява в това, да предадат положителни емоции на милиони други хора. А това не е нещо, което го може всеки.

А в допълнение към добрите хитови изпълнения, това, което мен ме развълнува най-вече, е изражението на лицето му докато пее – изражение на пълна удовлетвореност и щастие от това, което прави. И заедно с добронамерената завист, която изпитах, имаше и тъга от това, че ако някога у мен е имало и искрица от това, което гори у него и го кара да прави това, то аз с бездействието си съм я оставил да угасне, поемайки по един път, който вероятно тя не може да освети…

Проваленият купон

2008-08-03T02:16:00.000+03:00

Изглежда проектът за десоциализацията ми от висши незнайни сили върви с пълна сила. Толкова рядко излизам (тук даже не мога да използвам думата „напоследък”, защото доста време си мина откак съм така), че ако ми се удаде възможност да го направя, се хващам за нея като удавник за сламка. Не, че много ми се иска, а просто го правя за мое добро – защото знам, че е добре да се разсея малко и да се видя с познати и приятели.

По тоя повод един колега имаше рожден ден тази седмица и бях поканен съответно на купон днес (събота). Бях се наканил да дойда и си направих всички планове още в началото на седмицата. Купих подарък – автършейв Hugo Boss, 100 лева. Като правя подаръци ми е трудно да избирам разни евтини неща, даже и да не става дума за близък човек. Та след като олекнах с въпросната сума, уж беше сигурно, че отивам. И наистина – в събота към обяд ходих да се подстригвам, после към факултета ходих да видя милите ми компютри какви бози са сътворили след като им пуснах OS Deployment вчера (интересно как човек като се старае да направи zero-touch инсталация може да си създаде такива главоболия, че не просто да не е ZTI, ами направо яко пипане си пада после, но в моя защита ще кажа, че проблемът е в хардуера на някои компютри, нямам друго обяснение). Та след като пипах здраво до към 19.30, се разбързах, понеже след 21.30 формално беше въпросното парти. Прибрах се вкъщи с маршрутката, ядох набързо, къпах се, бръснах се, изобщо всичко по правилата. Тръгвам към спирката да чакам маршрутка от Люлин до Младост – да, ама не. Явно в 21.45 в събота такова животно не минава. Чаках до 22.30, нищо не дойде. Не взех такси, защото идеята беше с такси да се прибера, а не също и да отида (все пак и моите финанси имат ограничения). И като се заинатих да взема такси, в крайна сметка се отбих до Фантастико и взех разни неща за ядене и пиене (поне да не сам капо, така де). И така пих Warsteiner и ядох сладолед Aloma (не заедно!), цъкайки с език как може такава несправедливост да ми се случи.

Известно е, че по купони аз много не си падам и отивам само от уважение към човека, а и не стоя много. Обаче като ме канят, държа да държат на моето присъствие. :) Не обичам да съм част от десетките поканени люде, които се изпонапиват до неузнаваемост и се губи следата кой кой е. Никой не ми се обади да пита какво става, защо ме няма, така че това донякъде смекчава яда ми за пропуснатото ходене. Така че вярвам са прекарали добре и без мен. Истината е май, че само аз знам кое е най-приятно за мен. Със сигурност ми е било по-приятно да си гледам филма на чаша Warsteiner вкъщи отколкото да присъствам на някакъв шумен купон с маса хора, които вероятно и не познавам. Но въпреки това знам, че за мое добро щеше да е по-добре да бях отишъл, защото можеше да общувам с нещо различно от себе си и този блог тук. Изглежда подсъзнателно си падам по монолози – след като прекъснах достъпа на външни хора до блога, диалогът съвсем изчезна. Надявам се някой ден да ми се прииска да чуя и какво мислят хората за всичко това и да го отворя отново.

(Почти) Завръщане

2008-07-14T03:08:00.004+03:00

След повече от половин година откакто не съм публикувал нищо в този дневник, реших че е време това да бъде направено. Не просто реших, а вероятно изпитах нуждата да го направя.

Разликата обаче е, че това вече не е публичен дневник. Не, че има какво да крия. Просто замисълът му още през 2005г беше да бъде нещо като таен дневник, в който да пиша каквото си искам и когато си искам. Впоследствие и други хора започнаха да го четат, защото реших да дам гласност на моите словоизлияния като поставя връзка към сайта в разни профили по сайтове и системи за моментални съобщения. По-късно установих, че придобитата популярност, която макар и да не беше голяма, все пак се състоеше от някакви хора, не ми е по вкуса. И така в този ден реших, че ако от време на време ми се допише нещо, то ще е само за моя лична употреба и справка. И хората, поканени да четат, а все още няма такива. :)

Причината, поради която нямаше толкова дълго време публикации обаче не беше от неудобство, че дневникът се чете публично (в крайна сметка тук няма написано нищо кой знае какво), а просто защото нямах време и най-вече – не ми се пишеше. Не е речено, че и занапред ще пиша много. Всичко е до стечение на обстоятелствата и изпитваната необходимост от това. Истината е, че постепенно започвам да ставам все по-зает и не остава време за документиране на житейските ми преживявания. „Действията” и работата отнемат по-голяма част от ежедневието ми отколкото размишленията и коментирането на нещата. Няма да излъжа ако кажа, че през 2008г ме е обзела някаква мания и ентусиазъм за работа, за трупане на опит и знания. Непрекъснато ми се струва, че не съм достатъчно добър (а кой всъщност е, човек се учи докато е жив) и си мисля как конкуренцията на пазара на труда е жестока (а не знам дори дали е така) и трябва да направя всичко възможно, за да бъда максимално up-to-date с материята от моята област и да не изоставам. Не мога да преценя дали средно-статистическият човек на моята възраст си живее живота по почивки, купони и жени или чете яко за да постигне една добра кариера и да я развива. И поради тази неизвестност се стремя да правя второто, за всеки случай, за да не бъда изненадан неприятно. В крайна сметка ако някой ден на престижно интервю за работа предпочетат мен пред останалите, то би трябвало да съм направил правилния избор. :) Разбира се, не е само това причината – все още не съм прегорял, така да се каже, и ми е интересно това, което правя (а дано и не ми се случи това прегаряне, макар че обикновено се случва точно поради високата натовареност и свръх ентусиазъм).

Следвайки гореописаното, конкретните мерки, които вземам за постигане на нивото, към което се стремя, са придобиване на различни професионални сертификати. В момента се готвя за изпит Microsoft Certified Professional – Planning, Implementing and Maintaining a Windows Server 2003 Active Directory Infrastructure. Исках това да стане в края на Юли, но нещо гледам, че свободните дати в сертификационния център ITCE бързо са се изчерпали и ще остане за Август (дано да има свободни тогава). Принципно за подготовка за един такъв изпит не е нужен повече от месец (с training kit от около 800-1000 страници), но на мен ми отне няколко месеца, понеже нямам възможност ежедневно да чета, все пак ходя на работа и то на две места. Разбира се, нужен е и някакъв опит, за максимизиране на резултата. В момента правя второ четене на kit-a и става доста бързо, за една седмица се минава. Харесва ми, много неща се научават. Това е първата стъпка към MCSE. Принципно би било добре преди да се занимавам с тия неща, да си оправя CCNA сертификацията най-сетне, но като знам, че трябва да изчета всички модули отново, не ми се започва. Минал съм и курс по Wireless, и там не съм ходил на изпит. Изобщо изкарах ги и зарязах сертифицирането, а ако го бях направил, сега щеше да ми е по-лек животът, защото нямаше да се чудя кога да се явявам. А и правилният път на придобиването на подобни сертификати е движейки се по OSI модела от долу нагоре. :) И наистина, редно е първо да знаеш как работи една мрежа и после да планираш и внедряваш технологии, които използват мрежата, както например Active Directory®. Но както е тръгнало и ако ми потръгне може да придобия първо сертификат за второто.

В училище на дневен (по-скоро месечен, полугодишен) ред в момента е да пиша дипломна работа. Реално обаче тема за дипломна работа още нямам. Въртят се само приказки за какво може да бъде, но още нищо не е дефинирано. Там не ми се мисли как ще станат нещата, понеже в момента съм зает с други такива. Като дойде проблемът за магистратурата, сигурно доста ще се ядосвам. Факт е, че не ми е приоритет в момента, какво да се прави, а знам, че би трябвало да бъде. Ще го мисля като опре ножът до кокала.

Засега толкоз, има още неща за разправяне, но защо да наблъсквам всичко в една тема и после да се сетя след година отново да напиша нещо. Да не стане голяма лъжица и за устата на единственият читател на този дневник. Реално може да се каже, че няма читатели, а само писател, но тъй като понякога обичам да преглеждам какво съм писал, мога да си позволя един читател. ;)

Дните на нашия живот

2007-10-13T00:16:00.000+03:00

Понеже се чудех какво по-засукано заглавие да измисля за този толкова дългоочакван пост (понеже го дължа на ‘многобройните’ си читатели поради факта, че два месеца никакъв ме нямаше), реших да се спра на името на една сапунена опера, която знам само от сериала „Приятели”, а в последствие разбрах, че е действителна.

И така, редно е да обобщя как протичат дните от моя живот. Всъщност сега изпитах необходимостта да го напиша черно на бяло. Не, че е нямало за какво да се пише, събития имаше, но от една страна ме мързеше да пиша, а от друга просто не чувствах желание да говоря за тях. Номерът е да уловиш момента на вдъхновение и да го напляскаш в блога, че иначе ако бях отложил за утре, може би и октомври щеше да си остане недокументиран.

Не знам дали мога да почна най-отрано, но понеже последната бележка беше техническа и на тема Wireless+RADIUS трябва да спомена, че решението наистина работеше доста добре. Верно, че никой не чете моите manuals, които написах, за да могат хората да си конфигурират супликантите по лаптопите и PDA-тата и всеки ме вика да го направя аз, ама въпреки това пак е по-добре. Какво да се прави, ако компютрите им бяха в домейна щяха да си получат настройките автоматично, ама все пак студентите не са служители... Както и да е, работи си като пич, докато една вечер не ми се обади моя шеф и то докато бях в Семково на семинар. Дънната платка на сървъра изглежда е сдала нещо багажа и замина и RADIUS-a и CA-то и MSDN даунлоудите, че и SMS-a. Той сървърът си е ненадежден, ама мене кой ме би през ръцете да слагам толкова роли на една машина. Ограничен бюджет, какво да се прави. Виртуализацията е пътят обаче, следващия deployment смятам да е с виртуални машини, поне по-лесно може да се бекъпва, а и няма да се бъркат многото компоненти.

Отегчените от темата може да си отдъхнат вече. Споменах за семинара в базата на ТУ в Семково. Той беше на тема „Virtual Engineering – Modern Software Systems and Methods for Product Engineering” – тема по-подхождаща на машиностроителната част от нашето факултетско общество, но все пак беше интересно. Семинарът включваше десетина от мен инсталирани компютъра с продукта на фирмата FE-DESIGN – Tosca, с който се правят разни оптимизации на CAD модели на продукти. Доста нови неща за софтуеристи като нас, ама пък бяха интересни. А и както цяло лято не излязох и не отидох никъде, добре ми беше дошла една такава четиридневна екскурзия. Тишината в гористата местност на 1600м беше нещо толкова необичайно, че направо се заслушвах в нея. Фоновия шум от интензивния транспорт в София просто променя радакално възприятията.

Иначе работата ми в новата фирма продължава. Вече не знам даже дали го бях споменал. Вярно, че не се чувствам толкова сигурен в нещата, които правя там сега, тъй като са нови за мен, но все пак целта е да се учи човек. Сблъсках се с SharePoint и BizTalk Server, които несъмнено не са продукти, които можеш да сдъвчеш на два-три залъка. Важното е, че има personal development така да се каже. :)

И накрая да се похваля за това, че най-накрая излязох от няколко месеца насам с приятели някъде навън. Такъв зомбаж с тая работа беше (не че вече не е ), че изобщо не бях се замислял, че трябва малко време и за отдих. Та онзи ден се видяхме със съученици, а вчера имахме традиционен Oktoberfest в един клуб в Студентски Град, та се събрахме и колегите... сега всички работят и изобщо не можем да се засечем. Поне сме решили за 8.12 да организираме нещо заедно този път, все пак е последната ни бакалавърска година. После не се знае кого накъде ще отвее вятърът. Дано поне да е лек и приятен бриз. Не съм чул още някой да казва, че животът е лесен, ама нали надеждата умира последна... :)

Linksys WRV54G, RADIUS и 802.1X

2007-07-28T00:56:00.000+03:00

За изграждане на безжична мрежа в дадена организация може да се предложат множество решения – като се започне от свободен достъп, през защита с прост WEP ключ и се стигне до WPA2 с TKIP+AES, което в момента се води достатъчно надеждно, за да е сигурен човек, че няма да си има неприятности с любопитни ентусиасти. Всички тези решения (освен свободния достъп) използват един ключ за достъп и проблемът с тях е, че никога не можем да сме сигурни, че този ключ ще се опази в тайна в рамките на организацията. Да не говорим, че няма и как да следим от кого и как се използва нашата мрежа. За домашно ползване или за малкия офис те са достатъчни, но не и за място, където има повече хора. Решението, което се води вече enterprise-level е 802.1Х удостоверяване с потребителско име и парола към RADIUS сървър. Това е и решението, което избрах за нашата малка организация във факултета.

През 2005 година, когато решихме да поставим началото на безжичния интернет достъп за нашия факултет, решихме, той да бъде свободен първоначално. През първите седмици на тестване се установи, че тези модели Linksys (които са си безжични рутери от нисък клас, но няма как да си позволим Cisco Aironet за съжаление) не са особено надеждни, забиват от време на време и не се държат като хората. Още тогава видях функцията за RADIUS на рутера и без да съм информиран достатъчно зеклеймих устройството, че е пълен боклук, понеже както се и очакваше, нищо не стана след като пробвах дали работи. После преминахме на WEP ключ, чиято цел беше ‘колкото да не е без хич’, всеки може да намери филмчето в Интернет, където се демонстрира как се възстановява 64-битов WEP ключ за по-малко от 10 минути. След време пробвах няколко пъти отново и без успех. И така беше до вторник.

Миналата седмица отново събрах сили и се разрових за материали по темата. Това, което досега знаех, че е възможно, е удостоверяване със сертификати, каквото при нас обаче не съществува и съответно не върши работа. Оказа се, че има подобно нещо и за удостоверяване с потребителско име и парола към Windows домейн, използвайки PEAP-MSCHAPv2. Защо го открих толкова късно, си остава мистерия в моята глава. Трябва да се похваля обаче, че може би за първи път се случва така, че нещо да заработи така както е описано и на теория. С две думи, Linksys-ите не се оказаха толкова загубени, както и уикендът, който прекарах в изучаване на решението. Било е въпрос на достатъчна информираност. Всъщност, дори и интуитивно подхождайки, без да съм чел последователността в процедурата, конфигурацията не беше много далеч от истината, но й липсваше една жизнено важна за PEAP протокола фаза, а именно – наличието на сертификат, с който да се удостовери ‘самоличността’ на RADIUS сървъра. Това се случва като се изгради TLS сесия между клиента и сървъра, в рамките на която след това се прави MSCHAPv2 автентикацията. След като направих Certificate Authority, генерирах самоподписан root сертификат и го инсталирах на клиента, потече мед и масло. Вече всеки валиден потребител на директорията може да ползва безжичната мрежа със същите потребителско име и парола, както и за десктоп станциите и то с едно нелошо ниво на сигурност.

Това е крачка напред към предоставянето на по-сигурна и централизирана single-sign-on услуга, която работи задоволително добре, поне доколкото тествах тази седмица. През идния семестър ще има и по-сериозно натоварване и тогава ще стане ясно дали е по-добре. Но мисля, че спор няма и това е пътят. Доволен съм, че от wireless курса имаше полза, както и от добре документираните решения на Microsoft в Интернет и най-вече, че успях да приложа всичко това на практика.

Постарому

2007-06-28T01:36:00.000+03:00

След като минаха тези невероятни 13 дни от моя живот, се наложи да се върна и към всичко онова, което оставих след като заминах. Адаптацията не беше лесна. Бях видимо депресивно-социопатен и често, докато четях за изпита по системни архитектури миналата седмица, ме обземаха изблици на носталгия към местата, през които минах, които видях и усетих.

Оказа се, обаче, че човек не може дори да се остави да изживее тази меланхолия. Събитията се случват толкова бързо, че искам или не, вътрешният ми глас, който крещеше „Искам още в Хелзинки”, беше заглушен поетапно. Главният ангажимент, който оставих за изпълнение след завръщането ми, беше свързан отново с Hewlett-Packard и два дни след като кацнах на родня земя, отидох и на четвърто интервю във фирмата. Между другото, важно е да кажа, че дори и аз не знаех преди това, че съм кандидатствал за една интересна за мен длъжност (или поне така звучеше от описанието). Няколко пъти се колебах и си попълвах данните на сайта, но не изпращах окончателно кандидатурата. Е, явно обаче съм я изпратил и не съм разбрал. Четвъртото интервю мина чудесно (поне съм благодарен на HP, че ми дадоха опит в интервютата). Преди два дни получих официално предложение за сключване на трудов договор. Знаех, че ще го получа и до вчера бях 100% сигурен, че ще го приема. Вчера дори си поиграх да смятам каква чиста заплата ще получавам при 11 200 евро годишно възнаграждение.

И днес, след ужасно протеклия изпит по изследване на операциите и един разговор с нашия декан, аз реших да отхвърля офертата. Решението беше много трудно. Пренаредих някои приоритети просто. И установих, че живот и здраве след като завърша, ще имам много години пред себе си, за да работя и да изкарвам големите пари. Защо да избързвам и да прецаквам последната година от обучението си, да залагам на карта изпитите си през септември, да изпусна лекциите, които най-после ще са ми интересни, да не мога да се съсредоточа в дипломната си работа и не на последно място, да оставям колегите от сегашната ми ‘работа’ без поддръжка от човек с опит в наличната среда. Не искам да се лакомя за 1800 лева на месец, защо да бързам? Сега ще съм студент, след няколко години вече никога няма да бъда. И ще ми предстоят поне 30 години работа вероятно. Защо да бързам?

Това, за което ме е яд, е, че изгубих времето на HR-ите от HP, които изглеждаха щастливи, че ще се присъединя към техния екип. Сигурно ще изглежда много странно, как съм кандидатствал, минал съм през три интервюта (1 по телефона, 2 на живо), спечелил съм конкурса и са ми предложили поста и аз се отказвам в последната фаза. Яд ме е и за това, че сега откажа ли, вероятно приключвам с тази компания, защото ще ме е срам да кандидатствам някога отново.

Началникът ми ми предложи и работа в една малка фирма по негова препоръка, май собственост на швейцарската фармацевтична корпорация Roche. Което значи, че там има перспектива за работа също. Хубавото засега е, че парите, които ще получавам евентуално са напълно достатъчно за моите нужди в момента, а администрацията на мрежата до голяма степен може да се прави отдалечено, което ми дава гъвкавостта, която ми трябва засега. HP наемат само full-time и честно казано нямах отговор на въпроса „А лекциите и упражненията?”, който логично следва.

И така, software distribution specialist в HP ще бъде някой друг. Мисля, че това беше една от най-сериозните дилеми, с които съм се сблъсквал досега. А времето, както винаги, ще покаже дали съм направил правилния избор.

Ден 13, Петък (последен)

2007-06-16T01:44:00.000+03:00

Първият и последният ден са най-трудни. На първия – докато се ориентираш в новата ситуация и свикнеш с обстановката. А на последния гадното му е, че се замисляш как за последен път минаваш покрай тези места, пътуваш с този влак и за последен път срещаш тези хора. Съмнително е, че ще ги видим отново. Всичко това внася известна тъга в деня преди и на заминаване. Все пак си посветил част от живота си на тези места и оставяш нещо от себе си някъде, където вероятно никога няма да се върнеш. Все пак не е Германия или Франция. Тук си живеят в друг свят.

Хелзинки е чудесен град, но много скъп и за да се живее добре тук си трябват добри доходи. Аз не съм злопаметен принципно и останах с много добри впечатление от това, което видях. Хареса ми начинът, по който е организирана инфраструктурата, почти празния и точен на секундата градски транспорт в 9 сутринта в делнични дни, белите нощи и слънчевите дни, зеленината, липсата на стрес, реда...

Като най-негативно впечатление ми остана споменът за това как неколкократно видях хора в центъра и на оживени места, които си уринираха на улицата без да им пука, ей така пред магазина например. Представете си как един бял човек, добре изглеждащ, не просяк изведнъж реши да си свърши работата на улицата. Тази гледка я видях неведнъж и не мога да си го обясня, но някак си не се вписва в цялата обстановка. Също така ми се стори, че хор ата са по-студени, ходят сами по улиците, нерядко видях млади хора насядали навън по бирариите и пият сами. Много рядко видях двойки – нещо, което в София се вижда често, ако се абстрахираме от пенсионерите на всяка крачка. А тук последните ги няма никакви, те си имат отделен ‘квартал’ и с високите данъци, които плащат работещите, си получават доста добри пенсии. Средната възраст на хората по улиците ми се струва около 30 години. Всички са много учтиви, но са съвсем друг манталитет.

Последната лекция днес беше интересна и обхващаше легалната и етична страна при организиране на сигурност в ICT. След това беше и вторият ни изпит, който беше по-труден от предишния, но пак може да се каже, че мина задоволително. Лабораторно упражнение нямаше след изпита, тогава се състоя церемонията по връчване на сертификатите ни за участие. Паднаха големи аплодисменти, не може да се оспори, че организаторите се бяха справили добре. Със сигурност ако бяха в България щеше да има повече издънки. Но то се видя още от началото, че този университет държи много на репутацията си и хората, които работят в него са мотивирани да го правят за добрия му имидж и качественото обучение. В библиотеката има много книги, които ми се ще да имахме и ние. По нашата тема особено са купища. В аудиторните зали и стаи достъпът става с RFID ключове. И има защо. Залите са климатизирани и много модерни, има компютърна система за управление на осветлението, щорите, прожектора, високоговорителите, видеото и радиото. Дадени са много пари, за да се извлече максимума от учебния процес. Компютърните зали са с качествени работни станции на Dell, всяка струваща по 1000 евро. Има управление на системите и политики, загрижен и сериозен IT отдел, който работи професионално, както в една истинска модерна компания. Нещо, което Техническият Университет – София може би никога няма да има, защото е на светлинни години от тези неща, а най-важният ресурс – хората, е със знания от ранния мезозой.

В края на работния ден имахме вечеря в стола на университета (където всеки ден се сервира обяд от шведска маса, но да не забравя да се оплача, че ни умориха от варен ориз, варени картофи и разни странни заливки за сосове. За мен беше ОК, ама някои едвам издържаха храната) с неща, различни от картофи и ориз. Естествено нашите хора изпиха най-много бира. Аз за престоя си за тези 13 дни съм изпил само една. Нещо не ми се пие...

В момента повечето са на клуб в Хелзинки. Аз ходих след вечерята за да взема сувенири за роднините, които ми струваха 64 евро. Няма как, трябва да се вземе нещо, пак казвам, че не съм отишъл просто ‘в чужбина’. Но клуба реших да пропусна. Да, последната ни вечер е, но ние така и така много с чужденците не се сдушихме извън работата по упражненията и всеки си движеше със сънародниците си. Това не ми хареса, ама сме си такива. Българите излязохме най-социопатни. Холандците и финладците пък бяха най-готини според мен (под финландската група от проекта разбираме в случая 80% чернокожи студенти, така и не разбрах защо толкова често се срещат и в университета, и в Хелзинки по улиците).

Така завърши Intensive Programme – Improving the Security Knowledge in ICT в Хелзинки (всъщност Leppävaara, Espoo), Финландия от 4.6 до 15.16. Изразено с две думи – заслужаваше си и съм много доволен. Утре в 13.50 потегляме от хотела, а аз сутринта след закуската и преди неприятната част по приготвяне на багажа трябва да мина през търговския център Sello тук в алкохолния магазин, за да взема няколко малки сувенирни шишета от прочутата водка Finlandia.
Това е от мен по този етикет в блога, благодаря на тези, които проявиха интерес да прочетат за моето пътуване на север. Moi moi! :)

Ден 10, Вторник; Ден 11, Сряда; Ден 12, Четвъртък

2007-06-15T01:23:00.000+03:00

Както се вижда от датата, тази бележка я пиша чак в края на четвъртъка. Причината за това са появили се във вторник неочаквани събития, които попречиха на нормалното водене на дневника всеки ден. Или по-скоро се случи така, че поради мерки за сигурност реших да не пиша докато нещата не се оправят.

А всъщност се случи така, че един велик германец (националността установихме в последствие) реши да си тества способностите по кракване на wireless мрежи и в резултат на това беше кракнат нашия gateway в хотела и или нямаше интернет или имаше, но минаваше през атакуващия. Така че реших да не пращам никакви пароли преди да си начеше крастата. Изглежда беше започнал с ARP Spoof и пренасочил трафика през него (това лесно се вижда с traceroute), но това, което главно ме усъмни в късната вечер във вторник, беше ARP таблицата, в която имаше два адреса с един и същи МАС, единият от които – на шлюза. Както и да е, отложихме интернетването и за следващия ден, тъй като атаката продължи. Чак днес беше спрял да мизериите и можеше да се работи нормално. Но то това се очакваше, като имаш 60 човека на едно място, по-голямата част от които разбират доста от мрежи и сигурност.

И така, във вторник денят си започна както обикновено, но завърши не толкова обикновено. В този ден беше ред на отбор 4 да презентира резултатите от лабораторните задачи. Аз съм част от този отбор. По стечение на обстоятелствата се наложи да презентирам половината от нещата, частта за изграждане на IPSec VPN тунел. Ако си бях стоял настрана и не се бях включил в упражнението, нямаше да презентирам, ама на... Имахме около 20 минути да направим презентацията и това си оказа и влияние върху качеството й. В началото започнах несигурно, да не кажа заеквайки, после се сблъсках с непозната за мен презентация, т.е. трябваше първо да анализирам написаното преди да го представя. На всичкото отгоре липсваха някои части, които казах, че са направени, ама ги нямаше в слайдовете, защото холандецът е правил copy-paste от примерната конфигурация, вместо от реалната. Това си пролича във въпросите на вечно заинтересованите румънци. Извиних се криво-ляво, замазахме положението. Едно е да си правиш планове как да го кажеш, друго е като застанеш пред публика.

Вторник, сряда и днес до Хелзинки не съм ходил, но утре мисля да мина за последно. Във вторник гледах bTV, понеже видях, че излъчват новия сезон на г-н Монк. Започна да ни омръзва градът, вече сме обиколили всичко и сме разгледали каквото има за гледане. Последващи ходения обикновено резултират в обикаляне на магазини, откъдето щеш-не щеш излизаш с разни неща. Така че реших да си остана в нашата Leppävaara. В сряда обиколихме отново големия търговски център Sello тук, няма какво толкова да му се гледа. Лекцията в сряда беше на тема Intrusion Detection and Prevention Systems и беше оригинално измислена, с видеоконферентна връзка до Регенсбург, Германия, откъдето на живо ни демонстрираха способностите на McAfee IntruShield IDS/IPS система.

А днес беше последното ни лабароторно упражнение. Утре имаме изпит от 13:30. Размахаха ни пръст да вземем на сериозно нещата, защото европейската комисия искала да види добри резултати от интензивната програма. В противен случай се налагало да си платим престоя. Естествено това са пълни абсурдизми. Нека ме съдят, аз нищо не съм подписвал, договори не е имало. :) Ама аз пък се старая, така че да си гледат работата. Тая вечер преговарях лекциите, така че не очаквам сериозни изненади. Ама и те не са го измислили достатъчно добре, не може да искат да пишеш по отворени въпроси, а да имаш за подготовка толкова малко време. Единственият ти шанс е да имаш предварителни знания по темите.

Да се надяваме, че повече хакове няма да има и ще публикувам успешно и утрешния последен дневен лог от престоя ми във Финландия. Вече всички искат да си ходят, не че не ни харесва, напротив, ама ни омръзна и е време да се връщане към рутинните си дейности. Освен това от вчера се развали времето и заваля един ситен и гаден дъжд, захладня и вече няма какво да се прави. И все пак хванахме чудесно време. Дано такова ни и изпрати в събота. :)

Ден 9, Понеделник

2007-06-12T00:51:00.000+03:00

Днешният ден започна редовно с обилната за мен закуска от две филий с масло, шунка, кашкавал, краставици, една с конфитюр, чай и портокалов сок. За някои сигурно е нищо, ама аз като не ям принципно толкова рано и ми е сериозно захранване. А и по обяд гладът не е така стръвнишки както ако не се яде сутрин, т.е. може да се понесе да се пропусне обядът и чак към 16:00 се усеща, че е крайно време, не че го пропускам. :)

Румънците на лекцията отново доказаха, че са си малко въздух под налягане, много се дуят, не че малко знаят, ама ги хващахме и в грешки, което ако си позволиш лукса да се дуеш, си е недопустимо и смехотворно. На упражнението имахме проблеми с тия PIX-ове, понеже голяма част от нас не са се занимавали с такива. В CCNA курса не се разискват, чак в Network Security, но той тръгва в ТУ, ако не се лъжа, чак следващата учебна година. А финландците ги имат тези два курса като част от стандартната си учебна програма, е, как няма да разбират. Утре ще презентира публично нашият отбор. Предполагам, че нашият румънец ще се изяви. Дано, че не ми се разправя да презентирам пред публика. Донякъде обичам, но не и когато се превръща в задължение.

Днес, преди презентацията на предишната група, се ‘чупихме’ така да се каже от Evtek и запрашихме към един метълски магазин в Хелзинки. Той работи до 17:30 и трябваше да тръгнем по-рано. Обаче какви неща имаше там... такова нещо не бях виждал. Три стаи със СД-та и грамофонни плочи, сувенири, тениски, медалиони, чаши, кутии... раят за феновете на тази музика. Аз не мога да я оценя, но се сещам за някои имена, които щяха да се размажат направо... Сигурно от пиле мляко може да се намери там. В крайна сметка взех една ‘книга’ със CD (Dimmu Borgir – Death Cult Armageddon), която според продавача, който естествено беше доста разбиращ и фен, е ръчна изработка на някакви затворници от не знам си кой затвор в Европа и тя самата е направена от метал (!). Наистина е много оригинално, тежи доста, но вътре има картинки върху самия метал и текстовете на траковете от диска. Цената на това принципно е доста висока, но сега е с намаление. Ще бъде за подарък на един приятел, бих взел още една, ама щеше много солено да ми излезе, много пари не си нося. Но просто този магазин трябва да го види всеки слуашател на тази музика – щом дори аз толкова се впечатлих, значи гледай за какво става дума... А металната книга, мисля ще бъде оценена по достойнство, доста идейно е измислено.

После с няколко колеги се разхожахме пак из Хелзинки из огромните магазини, където можеш адски много пари да потурчиш. Обаче по дрехи човек може да се загледа определено, има много готини ризки и тениски. Нашите в България много не хващат окото. А тук хем са красиви, хем са качествени, не е някаква нискостойностна китайска стока. Този път не купих нищо, ама си сефтосах Visa Electron картата на ПОС в едно заведение за кебапи и после пак с една бира за 5.20 евро. Ми стипендии, заслужил съм си ги с учене. :) Скъп град е, дълго време с немного пари трудно можеш да издържиш, при това говорим за дневни разходи, защото аз не плащам нито хотел, нито закуска или обяд, нито самолетни билети. Но това е цената на атмосферата, която носи всичко тук. Усещам, че след наближаващото ни заминаване в събота ме чака депресия, надявам се кратка, тъй като отново се връщаме към нашата неоправена и неуредена София и старите проблеми, които ни чакат в нея.

Ден 8, Неделя

2007-06-11T00:44:00.000+03:00

Добре е да се отбележи, че тези два дни направо си го ударихме здраво туристическата. В неделя предвиденият sightseeing беше в едно селце на 51 километра от Хелзинки – Porvoo. Билетът до там струва 9.20 евро и се пътува с автобус. Оказа се някакво по-старинно селище със стари къщички в руски и шведски стил. Екскурзоводът ни обясни, че когато са се били руснаците и шведите Хелзинки е бил опожарен, но понеже в Porvoo сградите са били каменни, там са се запазили едни от най-старите постройки. Някога е било почти изцяло шведско селище, а сега са само 35%. Показаха ни къщата, където е отсядал Александър I, приятни малки улички и изглед по-отвисоко от един хълм, откъдето се вижда голяма част от селото. Катедралата за съжаление е била опожарена миналата година на 29.Март и сега я реставрират и не можахме да я видим.

Имаше различни версии за това дали пътуването дотам си е струвало. На мен лично ми хареса, беше приятно и научихме някои работи. Вярно, че не е толкова пищно колкото някои български стари градчета, но мисля, че трябва да уважаваме у чуждата история, защото всяка страна е допринесла с нея към световново културно богатство.

Оказа се, че Porvoo все пак е известна местност и то с ръчно изработвания шоколад. Така че намерихме един магазин и дегустирахме разни шоколади преди да купим. Хубави бяха, с изключение на едни ‘гумени’ черни странни бонбони, които имах неблагоразумието да опитам още в хотела по предложение на моите съквартиранти, но изглежда комбинацията от сладко и кисело в такъв продукт не се хареса много никому.

По пътя към Porvoo не можеше да не ми направи впечатление страхотната зелена покривка, която се простираше около нас. Много дървета, много гори, големи зелени поляни с треви, подравнени до милиметър, разкриват се невероятно пеизажи. В крайна сметка горите са голямото богатство на Финландия и си ги пазят добре. Планини няма никакви, изключително равно е, но се замислих, че природата е красива под всяка една нейна форма и няма да е честно ако кажем, че само ние имаме красива природа. Има много какво да се види и тук, образи, които се запечатват в съзнанието.

Вечерта поостанахме отново в Хелзинки да разгледаме една част, в която не бяхме ходили, главно около пристанището. Снимахме заминаването на големия кораб-мечта, ядохме сладоледи, а аз пих за първи път финладска бира Lapin Kulta за 4.50 евро в едно заведения на връщане. Но беше хубава, усещаше се вкусът на хмел, по-мека е от нашите. До гарата на връщане заснехме и часовника в 21.40 заедно със светлото небе.

Денят беше хубав и приятен, както всеки ден досега. Сега поглеждам и виждам, че има някакви облаци, а днес беше и малко по-хладно. Все се надявам, че ще задържи без валежи поне докато си тръгнем. За по-добро време от това просто не бихме могли и да си мечтаем. :)

Ден 7, Събота

2007-06-10T01:30:00.000+03:00

Първият ни почивен ден – слънчев и топъл, точно както се надявахме. Нито един облак нямаше на небето и Слънцето си печеше жарко. Организираното за днес мероприятие беше корабен круиз около островите до Хелзинки. Беше наистина страхотно, много приятно изживяване. Противно на очакванията ни, нямаше клатене в кораба и съответно инциденти със стомасите. То като се замисля, ако имаше, надали някой щеше да се съгласи да тръгне на разходка в морето и да си изплакне стомаха заедно с това.

Доста островчета има около Хелзингския архипелаг. Като тръгнеш от пристанището, се пътува около час преди наистина да излезеш в по-открито море, иначе подминаваш островчета непрекъснато. Кои малки, кои – по-големи, но живот на тях колкото искаш – хора се мокрят във водата, къщички построени, докарани коли... Видяхме и огромни кораби, луксозни и товарни презокеански чудовища. Е, това вече на пристанище Бургас май не можете да го видите. Пред нас се простираше чудесна гледка, която си заслужава да се види. По време на пътуването имахме и обяд на кораба със сьомга и разни други приятни работи. В 14.20 пристигнахме на остров Suomenlinna, който си е сравнително голям остров и го обикаляхме до 17 часа. Беше много приятно, разглеждахме крепости, топове, имаше страшно много хора, насядали по поляни, други се осмелиха дори да влязат във водата и да плуват. Ама и ни напече доста и ми гореше лицето до преди малко, сега е по-добре. Но денят беше наистина чудесен и си остава в спомените.

След това в Хелзинки имаше фестивал на салсата, който доколкото разбрах се организира всяко лято. Имаше много танци и музика по центъра. Изобщо днес беше доста населено, явно финландците наизлизат през уикенда повече. Разхождахме се насам-натам, застояхме се на една ливада в центъра както още стотина човека, след което вечерта наистина доволни от деня се прибрахме в Leppävaara. Сега гледам Pro7, но ще си лягам, понеже утре ни чака пътуване до градче, наречено Porvoo. :)

Ден 6, Петък

2007-06-09T01:04:00.000+03:00

Завърши и първата учебна седмица от нашата интензивна програма. Това се случи с 90-минутен изпит по трите теми, разисквани във вторник, сряда и четвъртък: Vulnerabilities and threats in ICT, Network Attacks и Cryptographic algorithms. Изпитът съдържаше въпроси от тези теми – въпроси със свободен отговор, а не тест. Въпреки това беше много приятен и аз като се разписах, та не се спрях. Истината е, че ако човек не е бил запознат предварително донякъде с тези теми, трудно може за 3 дни за по няколко часа да му се изнясни всичко. Вечер не може да се учи, защото след 17 часа излизаме да разглеждаме по Хелзинки и околностите, а това е уморително и после изобщо не ти е до четене. И все пак и аз научих доста неща, припомних си други, затвърдих трети, а и една много добра идея ще взаимствам от системната администрация на Evtek. Хората са сложили на всички компютри по един VMWare Player и с един клик на мишката от десктопа можеш да си пуснеш Windows XP, Windows Server 2003, BackTrack 2, CentOS 5... Така лесно можем да решим проблема с липсата на Linux в нашия факултет. Може да поставя въпроса за разискване като се върна.

Вечерта трябваше да разглеждаме един музей на изкуството, но нещо се пръснахме, не изчакахме групата и зе забихме в големия мол Stockmann в Хелзинки. А там как лесно се трошат пари... леле. В сувенирния магазин има много оригинални неща, май ще купя още някои преди да тръгнем обратно към София. Времето ни мина в разходки по краища на града, в които не бяхме ходили. Открихме ботаническата градина, после едно езерце, после Хелзингския Университет. Той е на едно хълмче и има много хубав изглед отгоре, към вода, кораби, сгради... Минахме покрай някои „метълски” магазини, те рано затварят, в 17:30, но това са неща, които човек другаде няма да срещне често. :) Цял магазин видях с грамофонни плочи и СДта, май ще трябва да намина да видим дали ще намеря това дето ми поръчаха да купя. После ядох за цели 8.50 евро (честно казано, ако си купуваш нещо отвън набързо, примерно сандвич и напитка, под тази сума трудно ще намериш нещо като хората). Колкото и да е пестелив човек, тук просто не се живее евтино. И все пак с всеки изминал ден все повече харесвам как е устроено всичко тук и сигурно ще ми лиспва като се прибера.

По време консумацията с един колега наблюдавахме как финландките минават на групички по 4-5-6... еми не са слухове, доста красиви минават. Даже снима две госпожици с телефона си, еми имаше защо. :) Попитахме една за пътя до ботаническата градина... ейй, какви сини очи имаше, да се чудиш да я слушаш ли, да я гледаш ли... Повечето са такива. Просто са красива нация, и жените и мъжете. Е, има и някои по-затлъстели така. Иначе има доста афро-американци, не знам какво толкова правят тук, явно им е станало много жега в Африка. Но ние попаднахме на време, в което не можеш да познаеш, че си на север, дните горещи, нощите горещи, само дето пълних куфара с ненужни пуловери.

Утре е събота и май ще поспим повече... малко повече. От 12:00 до 15:00 отиваме на sightseeing cruise in Helsinki area archipelago. Дано съм устойчив на морска болест. Дали е така ще разберете утре.

Ден 5, Четвъртък

2007-06-08T01:00:00.001+03:00

Мина и денят с криптографията, от който всички се страхуваха толкова. А то всъщност математика много нямаше. Темата е сериозна и просто не може в рамките на 3 часа да се обърне внимание на всички неща. Най-общо загатнахме за какво става дума в криптографията, а задачата за следобяд ни беше да се изпробва шифърът на Виженер и да се напише програма, която дешифрира шифротекст, шифриран с шифъра на Цезар.

Иначе в тиймовете се обособяват ‘лидери’, които повеждат останалите, организират, пишат по дъската, чертаят и така нататък. Установихме, че румънците обичат да се изживяват като такива. Един от нашите освен солидни познания има и доста social skills и днес инициира процес по сплотяване и опознаване, при който всеки излиза на дъската и се представя, кой е, откъде е, с какво се занимава, какво учи. Аз се чувствам като заек, щото другите са все магистри, а аз още не съм ‘инж.’ :) Днес понеже имаше и програмистка задача се отделиха подотбори от програмисти и непрограмисти. Аз имам по-практически интерес към криптографията отколкото изследователски, понеже си трябват и солидни познания по математика. Това означава, че повече ме интересува не съвсем детайлно как работят криптографските алторитми (макар да е задължително да има човек представа и от това), а технологията по внедряването им в защитата на нашите системи.

Остана да ви кажа и за социалната програма след 17 часа. А тя беше посещение в Heureka Science Centre във Vantaa. Това е не толкова музей, а по-скоро набор от съоръжения, които привличат интереса на малки и големи. Примерно: слънчеви батерии (на открито) и къщичка, която се захранва от електричеството, генерирано от светлината; турбина, която изхвърля въздух със скорост 25 м/с, слънчев часовник (стрелката е вашата сянка), каране на колело по опънато въже; различни експерименти, реализирани някога от физици, тримерни изображения, мултимедийни презентации и много други. Това, което отличава този център от типичния музей е, че посетителят участва активно в обиколката на музея, т.е. прави някаква опитна постановка, натиска бутони, следва инструкции, за да види резултата от това. С две думи много от законите на физиката технически представени по много интересен и забавен начин. Заслужава се да се види.

На връщане минах през Хелзинки и посетих големия мол Stockmann. Най-вече дрехи има, но на последния етаж е сувенирен магазин. Там човек може много пари да похарчи. Платих 43 евро за 20 минути. Купих си една малка възглавничка Finland, разни картички на Хелзинки, тениска I Love Helsinki за началника Бъчваров, а преди това и едно ДВД от Heureka Shop. И ей така изведнъж отиват много пари. Наистина не е евтин животът тук. А като гледам хората какви пълни чанти носят вечер се убеждавам все повече колко е висок стандартът на живот. Но при толкова спокоен живот и никаква динамика, малко хора, движение и трафик си мисля, че бързо ще ми дотегне този начин на живот. Засега обаче е много приятно. :)

Утре ми е първият изпит по разискваните теми. То няма кога да се чете за това, защото след цял ден от 9 до 17 лекции и след това разходка нагоре-надолу, я по музеи, после по Хелзинки, а да не говорим за пътя до хотела, който включва едно неприятно изкачване в тази иначе безпланинна страна, така че пристигаш задъхан до него. Ще се разчита на запомнен и вече познат материал. В тази област ще докладвам утре.

Ден 4, Сряда

2007-06-07T01:10:00.000+03:00

Днешният ден беше така да се каже академичен. Имахме по-сериозна аудиторна заетост поради естеството на упражнението. Беше даден case study, в който са дефинирани различни изисквания за мрежова инфраструктура и сигурност на дадена компания, а от нас се изисква да имплементираме подходяща мрежова топология съгласно дадените изисквания, т.е. възможно най-добра свързаност при възможно най-голяма сигурност така, че да съвпада с нуждите на бизнеса.

Изглежда странният факт, че имахме неограничен бюджет (защото целта беше да се наблегне на сигурността и да се види технически как биха могли да изглеждат нещата, избягвайки въпроса дали решението е ценово ефективно), ни затрудни, понеже доста време го разисквахме. Не е лесно за малко време да се състави такава топология. Особено когато има 15 човека и всеки е с виждания, които се отличават в някаква степен от тези на останалите. Всеки има някакви идеи и представа за даден аспект. Направи ми впечатление, че нашата група наблегна повече на сигурността на мрежово и по-ниско (network level) ниво, което обхващаше главно сегментиране по VLANs. Аз опитах няколко пъти да подметна, че VLANs трябва да има, но по-сериозната сигурност трябва да бъде на application level, което значи използване на централизирана директорийна услуга, удостоверяване със сертификати и смарт карти, създаване на security groups, RADIUS, VPNs, SSL и така нататък. Според мен загубихме време в разискване на излишни неща, примерно как да бъде логването на потребителите, пък как да бъде със споделянето на файловете, с NFS ли, с FTP ли, с SMB ли... не разбрах защо подлежеше на разискване, след като това нещо го получаваме директно от директорийната услуга и е ясно, че логично би трябвало да бъде SMB. След дълги параноични разисквания се стигна до решение с SMB over SSH с изграждане на SSH сесията с bat файл при стартиране на компютъра, нещо, което не съм правил никога и не знам доколко е възможно и подлежащо на управление. В крайна сметка ми се струва, че дори и да е сигурна направената топология, тя ще е доста трудна за администрация, защото малки промени в топологията ще са свързани с моментална необходима намеса на администратора. За малки мрежи – добре, но иначе – не особено. Както и да е, днес презентира друга група, ние ще сме май другата седмица на различна тема.

Днес нямаше социална програма и след 17 часа изборът какво да правим беше оставен на нас. Обходихме един голям mall в Leppävaara, наречен Sello докато ме заболяха краката. Взех лазаня за микровълнова (вече знам какво е тортелини и лазаня и то само за 3-4 дни!) и с комбинация от шопска салата ядохме днес в стаята, така че добре се получи.

Времето тук все още е топло и човек не усеща изобщо, че е толкова на север. Всички си карат колелата по алеите, щото зимата вероятно няма как да го правят. Тук май колоездачите са пó на почит от пешеходците. Половината от тротоара е заделен за тях със специална линия и маркировка. Прелитат покрай нас без да им мигне окото.

Лекцията утре ще е на тема криптографски алгоритми. Дано не е прекалено суха с много математика, че ще си е зор. По-практическа би ни свършила повече работа.

Ставането рано си е проблем, така че ще спирам, за да не се задълбочи последният.

Ден 3, Вторник

2007-06-06T00:51:00.000+03:00

Започвам да свиквам все повече с обстановката тук и да харесвам всичко тук. Вчера вечерта имах кратък пристъп на депресия, понеже част от колегите останаха в Хелзинки, други се изпокриха по стаите и се наложи сам да вечерям в стаята. А липсата на човешко присъствие в тази страна се забелязва сериозно. Всичко им е толкова спокойно и наредено, че им се чуди човек как живеят. Гледах Jericho по Pro 7, бях забравил, че е готина телевизия, откакто ни ги спряха в София.

Днес беше първото упражнение. Маг. Инж. Александър Цокев се справи чудесно с презентацията на материала. В София проиграхме и лабораторното упражнение с него, така че бях и малко като консултант във връзка с днешното задание. Не всички са много наясно с нещата. Румънците изглежда са в час, германците не чак толкова, за холандците не разбрах. Има хора, които не са работили никога със Cisco рутери. Ще видим как ще се справя с упражненията, с които не съм предварително запознат. :)

Социалната програма в този ден беше посещение на историческия музей в Хелзинки. Малко информация преди това: ние не сме в града Хелзинки, а в една от административните области около града, Espoo и неговият квартал Leppävaara (Alberga на шведски). Връзката с Хелзинки е автобусна или с надземно влакче. Билетът струва 3.60 EU и важи за 80 минути. Може да се купи от гише, автомат за билети или от кондуктора. Влакчетата са много приятни и изобщо не се усеща, че вървят с 80 – 100км/ч. За около 10 минути сме в Хелзинки. Музеят е голям, има какво да се види. За да привлекат вниманието на хората върху експонатите често се срещат ‘игра’ от типа „Which is the odd one out?”, където трябва да познаете кой експонат от дадена група не си е на мястото (примерно показват се разни стари предмети и телевизор). Има мултимедийни презентации и филмчета в музея, компютри, изобщо много добре е оборудван. Личи си, че доста пари се дават. Освен това в него работят млади хора от по 25 години и то с желание и отговорност. Не е рядкост да видите такива хора в обслужващия сектор, кондуктори, машинисти, продавачи на билети... всички знаят английски и са винаги готови да помогнат.

След музея влязох в един голям мол, наречен FORUM... гледахме дрехи най-вече. Е, в крайна сметка си взех една тениска с един шеговит надпис. По пътя натам минахме и през парламента. Сградата наподобява съдебната палата като архитектура, поне мястото с колоните. Това, което впечатлява обаче са огромното количество цветя на стълбите към парламента. И всяко е в саксия. Заварихме да ги поливат. Доста е красиво, качваш се към входа и навсякъде си обграден от цветя, при това с високи дръжи, не просто дребни цветенца. После ядох меню в едно заведение - голям хамбургер, картофки и пепси. Не е евтино, ама се наяжда добре човек. Между другото дори германците се оплакаха, че им е скъпо... представете си за българи какво е.

Утре може да минем през един голям магазин на NOKIA да огледаме телефоните. Много се съмнявам да са по-евтини от тези в София. Има изложени нови модели, които все още изглежда не са пуснати по другите страни. Почти всички магазини иначе затварят в 21.00.
Това е за днес, за съжаление нямам цифров фотоапарат и нищо не снимам, но колегите снимат много, така че ще ми бъде предоставен снимков материал за показ при поискване, защото наистина има какво да се види. :)

Ден 2, Понеделник

2007-06-05T01:14:00.000+03:00

Изглежда ще се приспособявам да закусвам рано – към 8:00 – 8:30, което не съм го правил от години. Но това ще е напълно необходимо, понеже по време на лекциите се уморяваш и си трябва енергия. Те дори още не са започнали. Днес имахме уводно мероприятие и обяд в университета, Evtek. Всеки ден ще има всъщност. Умората обаче е резултат от много величини – лекциите едно на ръка, обаче тази незагасваща светлина създава проблем в заспиването. Може би така ще бъде един-два дни, докато се приспособя.

Между другото забравих да спомена в предишната бележка, че старият номер с разсипания в куфара шампоан ми беше изигран безпогрешно. Добре, че щетите не са големи все пак.

Evtek University of Applied Sciences - едно наистина модерно учебно заведение, където човек може да види наистина грижите, които страната полага в областта на образованието. Като влезеш трудно ще кажеш, че си в университет, особено ако имаме за сравнение родните висши училища. Не си скъпят парите за брошури и информационни материали, личи си, че маркетинг отделът работи здраво. Мак-ове по коридорите на свободно разположение, информационни плазми по стените за предстоящата кандидат-студентска кампания. На ръба на една такава плазма четем следното: “Do we go into your home and change the TV channel? No! So please leave this TV alone!” Изглежда действа. Във всички зали се влиза само с чип-карти. Компютърните лаборатории изглеждат доста добре и са оборудвани с LCD дисплеи. В аудиториите има огромен екран за презентиране, който при нужда се спуска отгоре. Бимерът се поставя най-отзад, за да може да се получи възможно най-голяма площ на екрана. Никакви оплаквания откъм аудио и видео.

И все пак какво прави най-голямо впечатление в цялата тая работа? Абсолютно странният и неразбираем и сложен фински език. При повече търпение ще се откажете някъде по средата на думата. Думите са дълги и едва се произнасят, има струпване на много гласни. Дори и аз се отказах, а уж съм търпелив. Всъщност официални езици за фински и шведски, поради което всичко е дублирано по надписи и табели. Преди да знам това се чудех защо са толкова дълги всички имена на улици. А двете имена между другото са коренно различни. Примерно кварталът Leppävaara, в който се намираме, на шведски е Alberga. Сигурно дават много пари за табели...

Бяхме на автобусна екскурзия из Хелзинки днес с екскурзовод. Научих разни факти за града и държавата. Май излезе, че то шведите и руснаците са им направили държавата. Каквото и да са направили обаче, са свършили добра работа. Хората изглежда живеят щастливо в този изключително нестресиран и спокоен град, където няма задръствания, смог, мръсотия. Гори и зеленина има навсякъде, а всъщност интересното е, че 60% от горите са частна собственост. В едномилионния град има само 3 000 бездомника, повечето алкохолици, които биват прибирани през зимния сезон заради студовете. Пенсиите са достатъчно високи, че да си позволиш добър живот само с пенсия. Много млади хора навсякъде, голямо впечатление ми направи как бяха насядали на тревата в градинките, много гъсто един до друг, кои на пикник, кои на разговор... Изключително любезни и възпитани хора се оказаха финландците, 100% грамотност, много ниска гъстота на населеност.

Утре ще ни е първата сериозна лекция. Сега по-добре да си лягам, да не вземе изведнъж да почне да се съмва, утринта наближава, 01:14 е. :)

Ден 1, Неделя

2007-06-04T00:05:00.000+03:00

Естествено денят не може да не започне без конвенционалната треска преди пътуване, където става истинска лудница в желанието си човек да не забрави нещо. Че винаги се забравя нещо е ясно. Ако се сетиш навреме, значи не е то, което си забравил. Трябва да тръгнеш и вече да е твърде късно за връщане, за да се сетиш кое е истински забравеното.

Не бях летял от 2002г и съответно бях отвикнал, поради което стресът беше налице докато авиокомпания Lufthansa ни превозваше до Мюнхен. Със следващия полет до Хелзинки вече всичко беше наред и си беше доста приятно. За пръв път ядох тортелини.

Кацайки на Helsinki Vantaa ми направи впечатление колко е зелено и колко много дървета има. Разбира се, чисто и спретнато, какво да очакваш от една подобна страна – малко хора, 100% грамотност. Обслужването на таксиметровата компания, която ни превози до Espoo, градче почти сраснало се с Хелзинки, беше безупречно. Няма място за сравнение с просташкото държание на много от българските водачи.

Хотел с апартементи в Espoo – Privatel. Голяма стая с кухня за 4ма човека, трима българи и един холандец. Холандецът още не сме го приобщили, но предстои. Wireless на свободно разположение по всяко време. Слънцето нямаше никакво намерение да залезе скоро, поради което се разходихме с помощта на една карта до най-близкия супермаркет, където имах възможността да закупя забележително добре приготвена ‘мусака’ за микровълнова фурна.Цените не са високи, стига човек да не ги обръща в левове, трябва да се мисли в евро. След една приятна баня и вечерята решавам, че не мога да победя нощната светлина и спирам дотук, за да имам сили и утре да напиша нещо. :)

Intensive Programme – Improving the Security Knowledge in ICT (4 – 16 June 2007)

2007-06-03T04:00:00.000+03:00

И така, дойде денят, в който пътувам за Хелсинки, Финландия по проекта с тема, подобна на тази в заглавието и там ще остана живот и здраве до 16.6. През това време вероятно ще се случат много неща, надявам се все полезни и приятни и за които имам намерение да разкажа тук, стига да имам техническата възможност и времето да го направя. Така че, както се казва, standby. :)

Microsoft Student Partners* in action

2007-05-14T00:40:00.000+03:00

През изминалата седмица се състоя едно събитие, което ме ангажира в ролята ми на student partner за два дни. Става въпрос за мероприятие, проведено от Microsoft Bulgaria в градинката пред народния театър. Там имаше изградена шатра с 24 компютъра, където всеки, който желае можеше да пипне Windows Vista Ultimate и 2007 Microsoft Office System Enterprise Edition и то на български език. Нашата задача беше да демонстрираме новите възможности на тези продукти и ако трябва да се изразя в стил Microsoft – да накараме хората да кажат WOW. :) За целта ни беше проведено специално обучение.

Като изключим дългото стоене на крак през двата дни, беше приятно и полезно да си потренирам комуникационните възможности. При текучество от около 100 човека/час можеш да срещнеш най-различни типове. Като тръгнеш от хора, които не знаеха за какво иде реч и питаха дали се раздават шоколади, през заинтересувани за това какво ново им се предлага в тези версии и до очакваните скептици, чиято главна цел е да си направят редовното заяждане. Последните бяха малко и изглежда удряха греда при хапливите си опити, понеже очевидно информацията им е стара и са недостатъчно информирани, че не само външният вид на Windows Vista е променен. Други ме изумиха с желанието си да променят така новия продукт, че да е същият като този, с който вече са свикнали да работят. Е, изниква въпросът: за какво им е новият тогава? Те са от типа „Обичам Windows 98 и нищо друго”. :) Забелязах, че много хора питаха и за цената на офис пакета и операционната система, което е добър знак, че се върви верният път на легалното потребление. Разбира се, в момента това е трудно постижимо понеже цената не е съобразена с възможностите на средно печелещ българин. Но понеже очакваме стандартът да се качва постоянно, то в един момент и това ще стане.

За край ще кажа, че не съм фанатизиран на тема Microsoft. Доколко продуктите на компанията са добри или не ще прецени всеки, който ги ползва според нуждите и впечатленията си. Аз разчитам в работата си и на свободен софтуер и на Microsoft софтуер, поради което не съм отрицателно настроен към компанията, каквото е принципното схващане. За мен е важно студентите да имат избор, алтернатива и достъп до софтуера – именно това се опитваме да правим като student partners.

*Microsoft Student Partners @Wikipedia

За книгите и народопсихологията

2007-05-01T01:09:00.000+03:00

Повод да напиша тази бележка е нещо, което ме възмути преди няколко дни докато си пътувах из София. Всъщност ще пиша за нещо, което ме ядоса и за нещо, което ме зарадва. И двете са свързани с книги. Кой каквото иска, това да прочете. :)

В началото на тази последна за месец Април седмица успях по неволя да видя резултата от един проведен от случайността или незнайно от кого народен експеримент. Факт е, че изводите си ги извлякох аз. Слизайки от автобус 280 на последната му спирка на СУ „Св. Климент Охридски”, вероятно в понеделник, забелязах че на един пън пред спирката лежи захвърлена една книга в не чак толкова лошо състояние, че да предизвика отвращение. Не знам как и кога тази книга се е озовала там и не мога да кажа дали дълго време е стояла на това място. Съвсем ясно ми е обаче, че цяла купчина народ се изсипа от този автобус (включително и аз) и почти никой не прояви интерес да погледне що за книга е това и каква работа има на този пън, където дори изглеждаше като поставена на пиедестал. Почти никой, защото само аз проявих интерес. Не мисля, че ги оправдава фактът, че са изморени от работа или нещо такова. И аз бях и даже си тръгнах по посока метрото първоначално, изчаквайки и поглеждайки назад дали някой няма да си я вземе, но впоследствие се върнах като видях „огромния” интерес, който получаваше книгата. А това всъщност е сборник от английски разкази на български език, озаглавен „Английски фантастични разкази”, които според мен никак не са лоши, че са и забавни даже ако смея да си изкажа впечатленията от първия прочетен разказ. Но художествената стойност на книгата не е важна, когато става дума за пръв поглед. Тъжният факт е, че беше подритвана и отминавана най-спокойно от движещата се тълпа.

Ето по такива на пръв поглед незначителни неща може много ясно да се отсъди за така наречения средностатистически българин. И от телевизията може, разбира се, но някак си това е по-фрапиращо. Аз не искам да се изкарвам голям читател и поддръжник на писмеността, защото напоследък само техническа литература чета и нямам време за друго. Обаче това, което видях, мисля, че беше грозно и вкара допълнителна негативна оценка за мнението ми за културата на повечето хора.

А сега, след като се изказахме интелектуално-критически, да пристъпим към по-приятната тема. :) Тя пак е на тема книга, която ми е подарък за рождения ми ден, от който пък вече мина месец. Това е една книга, която аз имах в моето детство на български и която за съжаление изгубих някъде и незнайно кога. Казва се „Летящият цирк на физиката”. Доста е популярна, защото представя физиката на заобикалящия ни свят на едно много научно-популярно ниво – така, както първо трябва да бъде обяснено на всеки, преди да се пристъпи към формулите на дъската. В общи линии вътре са отговорите на много въпроси, които винаги сме си задавали от чисто любопитство. Та тази книга ми беше изпратена от САЩ за рождения ми ден от един много добър мой приятел. На английски е “The Flying Circus of Physics” и има някои думи, които не разбирам и ме мързи, честно казано, да проверявам, но въпреки това е изключително приятна и полезна за четене. Той не чете тук, но все пак аз публично му благоадаря. :) Както му казах и на него, това е една книга, която може да ти „спаси” деня, ако случайно решиш, че е бил провален, изгубен и неползотворен – нещо, което не може да се каже, ако всеки ден научаваш нещо ново и се усъвършенстваш в каквато и да е насока.

Добра седмица

2007-04-28T01:29:00.000+03:00

Заглавието днес изхожда от появилия се наскоро американски игрален филм „Добра година”. Не знам дали е адекватна аналогията, но тук го приемете буквално – миналата седмица беше наистина добра.

Започнахме с концерта на Mezzoforte в сряда. Аз съм от новото поколение слушатели на Mezzoforte, които не познават 30-годишната им работа и са бегло запознати с музиката им. Не мога да дефинирам и термина „фънк”, само знам, че това, което чух ми хареса много и исках още. „Поискайте и ще ви се даде” каза моят началник Бъчваров и така и стана – в събота ми се даде отново. :) De Phazz вдигнаха залата във въздуха с първия си концерт в България като начало на турнето. Такова преживяване не е за изпускане. В един момент ръцете те заболяват от аплодисменти, а ако не можеш да свириш с уста не можеш да викаш до безкрайност на бис. Така че всяко удоволствие си има край. :)

Преди знаменитото събитие на De Phazz имах успех и с напредващата ми работа по разучаване и все по-голямо внедряване на Systems Management Server във факултета. Както споменах, планирах навлизането на централизиран и ефективен OS Deployment на нашите десктоп машини. Макар книгата за SMS все още да не е пристигнала от Amazon, успях да постигна тези цели с практическо разучаване и каквато документация ми попаднеше от Интернет. Останах впечатлен колко добре протече тестването в лабораторни условия и последващото същинско reimage-ване. Проблеми се очакват винаги в такива случаи, в които правиш нещо за първи път, но тук просто нямаше – всичко мина като по вода. Без да си ставам от мястото компютрите получиха нова операционна система, без да правя разни акробации с ръчно join-ване на домейни, преименуване, сменяне на СД-та и други подобни неприятни неща. Защо не важаха законите на Мърфи в случая? Действително, те невинаги важат. Оказва се, че когато си кажем „Ее, да му се не види, то винаги така става” всъщност не става винаги така, но когато не стане както трябва, се сещаме за тези „винаги важащи” закони, а като всичко протече нормално – не се сещаме. Естествено, когато се сещаме, те винаги важат и съответно се създава впечатлението, че винаги така става. :)

Сега следва да обуча колегите как да процедират. Никак не ми се иска след моето напускане след време, отново да се върнем на каменната ера, ще ми се това да се наложи като добра практика. За съжаление в една такава институция с толкова други належащи проблеми от по-голям приоритет е много трудно да се постигнат неща като ITIL, ITSM и други типични за една голяма организация неща, но е ясно, че един университет е по-особен вид организация и не може да се поставя под общ знаменател с една комерсиална такава. И все пак се опитваме да подобряваме обслужването и да правим разни нова неща, от които ако университетът не ще да се възползва, то поне себе си научаваме на нещо ново и полезно, което в бъдеще ще ни послужи да си вадим хляба, живот и здраве.

Заетост

2007-04-07T00:51:00.000+03:00

Харесва ми, когато съм зает. Естествено с нещо, което ми харесва и което ме усъвършенства. С този пост се слага началото на категория „Technical“, в която ще публикувам бележки от моя опит в работата ми за теми, които са ми направили впечатление.

След като успешно успях да приложа Microsoft Systems Management Server за управление на софтуерната дистрибуция в нашата IT среда имаше един кратък период, в който нямаше какво да се прави и нещата опираха само до support на текущото положение. Скоро обаче стана ясно, че съвсем не съм открил всички предимства на SMS и не само това, но дори прилаганият досега метод на OS Deployment за нашите учебни десктоп системи не е съвсем правилен. Става дума за SMS OS Deployment Feature Pack.

Методът на създаване на image система с Norton Ghost наистина работи, но нито е най-ефективният, нито най-лесният, а и е свързан с повече администраторска работа. А целта е повтаряемите задачи трябва да се автоматизират, т.е. да се остави на машината да ги свърши, докато ние се занимаваме с нещо по-полезно. Какви проблеми поражда разгръщането на image, създаден с Norton Ghost? Първо, всяка система трябва да се конфигурира ръчно след инсталацията – мрежови настройки, име на компютъра, домейн... Аз инсталирам (и мои колеги) около 100 компютъра, ами ако бяха 1000? Следваме принципа „Мисли глобално, действай локално“. :) Второ, оказва се, че всеки компютър от един image има един и същи GUID, което е нормално, но създава досада, когато (но не само) се опитва да докладва на Windows Server Update Services сървър за състоянието си – просто всички компютри излизат като един, който непрекъснато се актуализира с последния, докладвал на сървъра. После се чудя, защо имам само няколко компютъра в списъка. И трето, не бива да се допуска инсталация на SMS клиента на image системата, ако ще се deploy-ва с Ghost. Отново опира до еднакви GUIDs, което вече си е проблем, понеже правилното насочване на advertisement от SMS сървъра става невъзможно.

В OS Deployment (OSD) пакета към SMS (който се предлага безплатно към съществуващ SMS) е помислено за всичко това. Решението е далеч по-елегантно – създава се master image-а с всички инсталирани приложения (без да се вкарва в домейн), които искаме, като не забравяме и sysprep за генериране на уникално GUID след рестарта, след това се прихваща с помощта на инструмента към пакета, поставят се някои параметри и image-ът се насочва към клиентите като нормален advertisement. Дори с помощта на User State Migration Tool имам възможност да съхраня потребителските профили – нещо, което е доста полезно, но от което няма да се възползвам, тъй като работните станции се ползват от около 500 студента и не са лични. По този начин теоретично мога да направя OS Refresh без да си ставам от работното място, да си цапам ръцете и да се занимавам с хамалогии като същевременно елиминирам гореспоманатите проблеми. След инсталацията би трябвало да разполагам с готова система, член на домейн и с SMS Advanced Client.

Казвам „би трябвало“, защото всичко това все още не съм го правил и предстои. Първо, разбира се, ще бъде изпълнено в малка TestLab среда, за да видим какво ще стане. Ако е успешно, мога спокойно да си спестя отделянето на цели дни работа през лятото за подготвяне на новите инсталации и да се отдам на нещо по-приятно. Дали ще е някакъв вид почивка или пак работа – времето ще покаже. :)

Работа и култура

2007-03-31T01:52:00.000+03:00

Преди да се захванем с работа и култура смятам да ви дам малко feedback относно провелото се ежегодно мероприятие „Рожден Ден“ на 29.Март. За разлика от миналата година, тази година се „чу“, че съм рожденик. :) Не за друго, ами защото се постарах да се чуе (но не с музика и купони, както бихте очаквали). Купих три кутии бонбони и една торта и почнах да черпя факултета. Черпих познати и непознати, почти всеки, когото срещнех. Това е против предпочитанието ми да не бъда център на внимание, но предвид факта, че поради работата си там станах известен сред администрацията и студентите, реших че е редно го отбележа – така и така от няколко години не празнувам официално рожден ден и това се явява някакъв междинен вариант. Подаръци получих малко, но качествени. :) Доволен съм. Миналата година имам чувството, че ми се изплъзна през пръстите и сам аз не усетих, а сега стана ясно, че този ден ми е малко по-специален.

Между другото това е първият пост от новия ми монитор, който най-сетне купих – HP L1940T. Толкова години очите ми ми дават информация, сега е време аз малко да ги облекча, с този монитор успях да го постигна. Производителят му е фирмата, в която кандидатствах за работа преди почти година. Сигурно ще ми се обадят скоро, за да ме вербуват отново, но аз все повече се замислям, че няма смисъл да върша това, което се прави там. Много от колегите ми са там, вземат се хора и без никакъв опит, стига да знаят немски. А това не ми харесва, защото искам при следващата си работа да стъпя върху опита и знанията, който съм натрупал в сегашната и това да е мое предимство. Да не говорим, че никой не ти казва ясно в какво точно се състои работата – има екипи за HP-UX, SAN, OpenView, Microsoft, Networking и т.н, от сайта може да се кандидатства по категория, обаче пък колегите казаха, че не са могли сами да си изберат в какво да се обучават. После пък уж не било на смени, ама пък някои били на смени точно. Не искам да съм просто някакъв оператор на телефон, както и не искам някоя си компания да се опитва да ме изгражда професионално от нулата по начин, по който на нея й харесва, за да удовлетвори нуждата си от точно определени специалисти. Така че вероятно историята с НР засега ще отпадне или най-вероятно ще бъде отложена. Освен това през Юни имам ангажимент в Хелзинки, Финландия по един проект с основна тема „Improving the security knowledge in ICT“. Това ми създава проблем със сесията, но ще трябва да я отложа за Септември. При това положение не се създава голяма вероятност за нова работа през лятото, а и не мога да изоставя колегите си точно сега, когато аз съм главният източник на познания в нашата инфраструктура. Преди да напусна, трябва да предам на следващите достатъчно знания, за да продължи да функционира системата нормално. Но няма как, след като всички сме назначени не по квалификация и професионален опит. Засега така стоят нещата.

А сега, както е модерно напоследък да се прави, ще сбутаме културата в това малко каре, оставяйки повече място за работата, ежедневните по-прозаични неща и глупостите. Жалко, но факт. Тази година ще посетя и трите концерта по линията на Sofia Jazz Peak 2007. Наваксвам за дългосрочната пауза, но тези наистина си струват. Колебах се на кой да отида и накрая си улесних живота, а и портфейла си улесних. Ама си заслужава, очаква се добро шоу.

Завършвам с малко информация за участието си в Imagine Cup 2007. Вече съм във втори рунд и сега ме чака едно case study, което трябва да се направи до 18.Май. Не е много лесно, трябва комплексно познаване на доста Microsoft-ски технологии. Ще се опитам, пък да видим какво ще излезе. Важното е, че имам мотивация да науча нови неща покрай това – нещо, което ми дава увереност, че не си губя времето, защото напоследък ме е обзела някаква параноя и се дразня много, ако не си запълня времето с нещо полезно. Писането в този блог също ми помага да се разтоварвам, така че не мислете, че си противореча. :)

Imagine Cup 2007

2007-02-28T20:37:00.000+02:00

Когато става дума за състезания, трябва да призная, че в повечето случаи в живота си, а може би и във всички, съм бил пас. Не знам на какво се дължи, може би е някакъв комплекс за малоценност, проявяващ се в убеждението, че няма с какво да изляза с едни гърди напред пред останалите и съответно нямам шанс да бъда победител. Така съм си още от малък – не съм вземал участие в олимпиади, игри и състезания, с изключение на една олимпиада по физика, където преподавателят в училище ме убеди да участвам, но не стигнах далече, защото направо не си бях подготвен добре. :) Но тенденцията е това да се променя.

Като студенти-партньори на Microsoft редовно сме стимулирани от нашия ADE (Academic Developer Evangelist) да участваме в това ежегодно състезание, организирано от Microsoft. Сигурно за да дадем пример и на останалите, че и те да се включат, а и за наша лична изгода разбира се. Покрай редовните категории по Software Design и IT тази година има и не-IT категории, като например за кратък филм и фотография, което сериозно разширява кръга от потенциални заинтересувани за участие. Моите фотографски и операторски умения не са кой знае колко завидни, така че след дълго колебаене дали да участвам или не, накрая реших, че олимпийският принцип в случая важи. С едно важно уточнение – не го казвам, защото не вярвам в себе си, а защото това участие моментално ме превръща в бенефициент от допълнителни знания и ме стимулира да уча нови неща. А такъв стимул е винаги добре дошъл.

Категорията, в която участвам е IT Challenge и в общи линии тества способността на кандидатите да създават, управляват и поддържат сигурни, ефективни и мащабируеми IT системи за поддръжка на корпоративни IT инфраструктури. Точно по моята част. Първият кръг включва няколко quiz-a с въпроси. Аз първият го изпуснах в колебание, но то е достатъчно да се направи само един. Във втория се квалифицирах за втори кръг, а днес карах и третия. По-важното е тръпката от факта, че се състезаваш с още много хора по цял свят, а и накрая ти изписват името в едно каре. Е, ако се справиш прилично, разбира се. ;) А и усещането, че може да си победител винаги е приятно. Разбира се, трябва много работа и четене. Но участието в едно такова състезание е най-малкото стъпало нагоре към успеха, към който всички се стремим.

Събития

2007-02-21T22:54:00.001+02:00

Трябва да пиша. Крайно време е да пиша. Не, защото не съм писал дълго време (ама наистина този път прекалих), а защото изчаквах да ми се допише, че да мога наистина да излея през пръсти каквото ми се е насъбрало, а не да си го изсмуквам от пръстите (т.е. на принципа push, а не pull на един вид технически език ;) ).

Сега поглеждам кога е бил последният пост, около студентския празник. Там пише, че очаквам нов монитор. Това все още е актуално. Тази или другата седмица ще се опитам да направя нещо по въпроса. Крайно време е, брат ми работи на един стар 15'' и е мъка, та ще му дам моя ценен Compaq P700, който се оказа железен. И като фирма, станала собственост на Hewlett-Packard Company, смятам да заложа отново на монитор от този ранг, вече с марката HP. Оказа се почти непосилно човек да открие HP L1940-T. По сайтовете го има, ама всъщност го няма... и се чакат доставки от чужбина, после били задържани на митницата, някакви подобни глупости. После фирмата изведнъж изчезна от интернет пространството и докато се появи мина месец. Накрая се оказа, че цената се е качила, така че се ориентирах към друга фирма. А съвсем накрая пък видях, че е спрян от производство, макар да има някакви наличности. Но аз държа да е този монитор, защото има добри показатали, маневрен е и има USB порт, което доста ме улеснява при работата с Flash стикове.

А сега е редно да се похваля, че тази сесия мина успешно и без поправителни изпити, което беше важна цел за плановете ми за лятото, макар още да не е напълно постигната, понеже всичко зависи и от летния семестър. Паралелно върви и работата ми във факултета, където се опитвам да внасям някаква иновация по начина, по който мога. Трябва да накарам някак и колегите да мислят по този начин за обучението си, а не да ме питат непрекъснато как става прехвърлянето в Карлсруе, защото тук никак не са доволни от програмата. Проблемът е, че очакват програмата да ги научи. Въпреки, че в Карлсруе несъмнено ще ги накарат да си сядат повече на определените места, ако нагласата им е същата, няма да постигнат много повече. А ресурс има и при нас и то не малко. Но никой не е казал, че всеки знае как да се възползва от него. Имат една мрежова инфраструктура, която няма как да имат другаде. Могат просто да я изследват и да трупат опит. Въпрос на желание и стремеж към усъвършенстване. Къде иначе щях да се науча да управлявам Active Directory среда с компютри и потребители... Наскоро зачетох официалния учебен курс на Microsoft по темата и доста от нещата са ми познати, което говори, че полза действително има.

В тая връзка реших да облекча работата си по администриране на много компютри и резултатът от това решение е Systems Management Server, с чиято помощ се спестяват много от хамалогиите, с които иначе бих се сблъскал. Оказа се, че процедурата не е много елементарна, след като два месеца се чудех къде какво се чупи, че не става. А това може да се заключи и само като погледне човек дебелината на книгата. :) Е, в крайна сметка заработи и този семестър трябва да науча junior-ите да работят с него. Не мога да им дам квалифициран тренинг като сертифициран за съжаление, понеже курсовете и изпитът никак не са по моя джоб, но целта е обучението да има практическа насоченост и улесняване на работата за бъдещите служители там. Иначе 100 компютъра в домейн не са непосилна задача за менажиране от четирима човека, но пак казвам, че целта е да имаме някакъв прогрес. Мисля, че на всички ни е до болка ясно как се инсталира софтуер под Windows XP и не е нужно да правим десетки пъти по едно и също нещо. Има по продуктивни неща, в които човек може да инвестира времето си.

Ако вече съм уморил някого с този кратък технически обзор, нека поговорим за култура. :) Последният път, когато ходих на концерт беше някъде около Юни на Blu Balu (виж поста за повече информация). Това си е направо отдавна. Изпуснах традиционния концерт на JazzFM в Деня на София (мисля, че гостуваха Level 42). Сметнах, че музиката не ми е по вкуса. Онзи ден видях, че през Април предстоят интересни изяви в рамките на Sofia Jazz Peak и погледът ми се спря на две групи – De Phazz и Mezzoforte. Така като гледам май ще трябва и на двата да ходя, не може да пропусна. На De Phazz ще ходим с един колега, а на втория май ще си припомня ония времена, когато ходих сам по концерти. Не че някога е било различно, на такива мероприятия съм бил само три пъти и то с един и същи друг човек (виж пак постовете по-назад (ако искаш)). Няма как да вземеш някого, който знаеш, че не би оценил музиката. Като сме заедно, трябва да споделяме преживяването.

В момента съм в стабилно емоционално състояние и съм професионално целеустремен, тъй че като си чета бележките от лятото или преди това направо ми става смешно и странно как може да съм написал това... ама човек никога не знае какво ще го сполети като чувства и в крайна сметка писмото е една много сложна функция на моментното психическо състояние. Че както казваше един известен бакшиш - „Еех, днеска носиш кафето, утре тебе те носят, живота е един кръговрат...“ :). Е, странен е наистина. Честита Нова Година на всички!

Отново за 8.Декември, но и за собствената ми компания

2006-12-09T02:32:00.000+02:00

Миналата година някъде по това време писах малко за студентския празник, където споменах, че няма да “стоя на едно място, тъй като установих, че не е особено вълнуващо”. Тази година за моя собствена изненада, но не съжаление, се получи нещо подобно. Причината донякъде е в това, че за разлика от предишните две години, тази не успяхме да се съберем целия курс, за да отбележим всички заедно датата. Не е речено, че и това трябва да бъде така разбира се, защото при около 50 човека трудно на всеки може да се угоди. Така че може да се каже, че дори сега е по-правилно, защото всеки може да се присъедини към тази група, към която се чувства съпричастен.

Е, аз и тук успях да направя изключение – не се присъединих към нито една група, а използвах този ден за моя собствена почивка и отдаване на себе си. Телефонът ми даже до късно стоя изключен (не че имаше кой знае какво да ми съобщи, но не е като без хич, все пак поздравления по случай празника). И никак не съжалявам за това мое решение. Днес спах до късно, после четох интересна книга, после гледах малко ТВ, а сега дослушвам и шоуто на Маркус Шулц от четвъртък. В крайна сметка празничното настроение е нещо съвсем субективно и както много пъти съм казвал – то не зависи от това, което календарът налага като повод, а от вътрешната нагласа и настроение. Защо тогава насила да ходя да празнувам нещо като не чувствам такъв повод? Това, разбира се, не означава, че съм в мрачно настроение или че протестирам срещу някого. Просто днес, на този ден и час аз предпочитам да си остана вкъщи и не ме интересува, че има някакво всеобщо веселие, което не смятам за много оправдано (например, по-съгласен съм да празнувам нещо подобно след като съм си взел изпит, защото съм доволен от себе си и искам да се възнаградя :) ). За съжаление в повечето случаи хората не приемат много добре отговори на въпроса “Защо няма да дойдеш?” от типа “Защото не искам/Не ми се идва” и го приемат за лична обида.

А човек има нужда просто от време на време да остане сам и този ден се явява удобна възможност за това. Аз изглежда много се забавлявам в самосъществуването си. Някои хора трябва винаги да са заобиколени от други (и дори държат да са в центъра на вниманието), но мисля, че аз не съм от тях. Но да си сам и да си самотен са две различни неща, второто в момента не ми е присъщо. :) И не ми е скучно да съм със себе си... Американският писател Henry David Thoreau е на същото мнение:

I find it wholesome to be alone the greater part of the time. To be in the company, even with the best of friends, is soon wearisome and dissipating. I love to be alone. I never found the companion that was as companionable as solitude.

И накрая ще направя няколко изявления относно това какво се случва около мен последните седмици. Защото може би се забелязва, че за първи път нямам поне един пост в месеца от старта на този дневник (който си е по-скоро месечник с някои изключения). Не можах да спазя традицията, но какво да се прави, няма да си го изсмуквам от пръстите, не пиша все пак месечни доклади тук. Имам си един принцип, който някои около мен не признават, но тяхна си работа – по-добре да не кажеш нищо, отколкото да кажеш нищо (от Мечо Пух е, доколкото знам). Та първо, вече съм половин администратор (аплодисменти, моля :) )! Всяка година по четвъртина, току виж след две години най-сетне стана цял администратор. Но чак толкова май няма да продължи. Защото - второ - вече втора покана за работа от Hewlett-Packard отлагам и в крайна сметка май от лятото на 2007-ма нещата ще потръгнат в тая насока. През това време ще се постарая да обуча доколкото мога тези, които искат да наследят моята дейност. В това отношение дори ще се опитам да насоча и усилията към една дипломна работа, която да се използва пълноценно за тази цел. Това е още в зародиш, но се надявам да имам зелена светлина и да се осъществи.

В общи линии това е комюникето за месец Декември. Не се знае дали пак ще ми дойде музата този месец, може би като/ако ми доставят LCD монитора след две седмици, но не се знае, така че пожелавам още отсега весели празници на четящите като се надявам календарните и личните ви празници да успеят да съвпаднат... то малко или много цялата обстановка влияе на настроението и в най-добрия случай настройва човек да се впусне в ситуацията – ето един смисъл от календарните празници. :)

От мястото на събитието

2006-10-28T02:29:00.000+03:00

Октомври се изниза бързо. Преди 1-2 седмици се замислих, че има ‘опасност’ моят блог за първи път да не получи поне една публикация в месеца, защото наистина от началото на 2004-та съм бил поне толкова редовен, колкото ежемесечно издание. И тъкмо като реших, че каузата е изгубена, се появи материал, който за съжаление ми се искаше да не се бе появявал никога.

Да започнем оттук. На пръв поглед поредната катастрофа на бул. “Цариградско шосе” – нещо толкова обичайно за нашия голям град, че някак си, като че ли, не ти прави впечатление, особено като прочетеш, че няма жертви, а само 3-4 пострадали. Но както мъдро е казано – единственото абсолютно нещо е, че всичко е относително. Поради това и гледната точка на човека, пътуващ в този автобус е коренно различна от тази за поредната софийска катастрофа, напротив – за него тя е първата, уникалната, най-ужасяващата. Случва се за един миг, но вероятно споменът ще трае завинаги. И нормално, не се забравя лесно мирисът на горяла гума и звукът от разкъсване на метал. Както и гледката на кръв... няма да преигравам, защото не беше много, но факт е, че за първи път виждах човешка кръв на живо вследствие от инцидент. Но кръвта е дребна работа... шокът и стресът се оказват решаващи и много по-сериозни като последствия. Много се изненадах как хората напуснаха автобуса, оставяйки сам наранения човек, който от шока не знаеше накъде да помръдне. Помогнахме му с Бла да слезе. И щом в такава беда не си помагаме, защо да го правим при нормални обстоятелства? Аз се отървах само с едно леко натъртване по крака (пак там, дето и куче ме ухапа, горе-долу по същото време миналата година). Аз просто бях от късметлиите в този автобус. Дори и тук не може глобално да се говори за късмет, а трябва да се ограничим до автобуса. Ако той е една затворена система, то аз съм късметлия в него, извън него може и да не съм.

И малко относно журналистическата обективност – в интерес на истината е отразено правилно, поне доколкото става дума за пострадалия в автобуса. За тези в колите не знаех. Не се споменава само, че автобусът се завъртя на 180 градуса (поднасяйки силно задницата), разрушавайки мантинелата. Пише, че проблемът е технически, което се усещаше, защото очевидно шофьорът караше нормално до момента, в който автобусът започна да пътува на зиг-заг, след което последва резкия завой наляво, завъртане и преминаване с обърната предница в насрещното платно.

Е, не си видях живота на кинолента, но гарантирам, че емоцията е далече по-силна от това, което виждаме по кинолентите, маркира нещо като жизнен checkpoint. Човек просто никога не знае кога и как... пожелавам и да не узнавате...

Факултетският ключар

2006-09-21T01:27:00.000+03:00

Както може би е известно, почти година вече работя на четвърт работен щат на длъжността системен администратор в Технически Университет-София. Това означава, че четирима човека би трябвало да правят един пълноценен кадър, който съвестно и отговорно си изпълнява ежедневно задълженията. На практика обаче това не е така. Колкото и да се старая, инфраструктурата, поддържана от този единствен администратор, е много далеч от представите ми за добре функционираща система. Защото останалите 3/4 от администратора очевидно нямат желание за истинско подобряване на нещата и услугите с цел повишаване качеството на работа на потребителите. Едни, понеже много се превземат и се величаят, други, защото взимат ‘още 1000 лева’ и им е малко през да не казвам какво, дали някакви си студенти ще могат да си направят упражненията. Идват си когато поискат, ако поискат. Но щом и един началник не може да се справи с това, не виждам какво да искам повече.

В крайна сметка вината пада върху голямото цяло – администратора. И понеже 1/4 < 3/4 везните се накланят в полза на некадърното изпълнение на задачите. Оттам всички поемаме вина, защото за потребителя администрацията е едно цяло и него не го интересува кой ще му осигури системата – той просто иска тя да работи и това трябва да е колкото се може по-транспарентно за него. Но как да стане като един му се заяжда, друг избива разни детински комплекси, а трети иска да бъде подкупван с тулумби. Срам ме е... срам ме е да се нарека системен администратор в тази неорганизирана среда, в която никой не се ангажира да направи нещо за хората, които обслужва. Още с постъпването си на работа е ясно, че оттам пари не падат... моите цели са други – аз искам да добия опит, да работя в екип, да помагам на хора при възникнали проблеми, да научавам нови неща.

И понеже за външните хора администрацията не функционира добре (и тук не става дума дали 1/4 от персонала си върши работата добре или не), то аз смятам оттук нататък да се наричам ‘факултетският ключар’, защото поне залите мога да отключвам... Звучи по-просто, по-народно... а ‘системен администратор’ звучи дори някак надменно и високопарно. Нашите системни администратори зали не отварят... на работа в 9.30 часа не идват. Ми аз тогава не влизам в длъжностната характеристика и смятам, че не е редно да се наричам така. Ключар е по-добре... така хората няма да очакват много от теб и съответно няма да са недоволни ако не го изпълниш. Трябва обаче да спра да се нервирам толкова, че вчера сутринта (сигурно от много стрес и нерви) получих пристъп на частична амнезия и забравих имената на част от колегите, когато трябваше да им активирам акаунтите... Просто изключих и нямаше връзка с базата данни.... :о

И след това оплакване, ще завърша като документирам, че трите ми изпита, които имах да взимам през септември, приключиха успешно. Край на електротехническото лято. :)

Електротехническото лято

2006-08-22T19:57:00.000+03:00

Далеч съм от внушението, че цяло лято съм чел електротехника като луд само защото имам да взимам два изпита по този предмет. Всъщност едва от тази седмица се захващам сериозно, тъй като началото на Септември ми предстои сесията. Но не съм излъгал в заглавието, защото лятото наистина си е електротехническо. Не изцяло, но доколкото се занимавах само с електрически машини, по-скоро изчислителни машини, абе компютри, то може да се каже, че е било такова.

Във факултета имаше доста работа (а и още има). Трябваше да се оптимизират някои процеси, да се подготвим за новата учебна година, а наред с това и да движим нещата по новата система и разработващия се сайт. И така неусетно ‘ваканцията’ заминА. :) Всъщност като се замисля, едва ли вече ще има ваканция в онзи смисъл на думата, който съм го разбирал цял живот. Защото лека полека навлизам в професионалния си живот и понеже ентусиазмът ми е голям, едва ли ще си помисля за отпуск скоро. Вече дори бях на две интервюта, от които второто беше всъщност сериозно. Фирмата е Hewlett-Packard и догодина се очаква да ми стане работодател, но ще видим как ще се развият нещата. Поне така се разбрахме на интервюто, понеже сега не ми е възможно да работя на пълен работен ден.

Изобщо, струва ми се, че идната година ще е много ключова за цялостното ми развитие. За да мога спокойно да я очаквам обаче, ще се наложи първо електротехническото лято да завърши възможно най-благоприятно за мен. :)

Мислещият човек

2006-07-20T02:16:00.000+03:00

Въпреки, че работя само на четвърт работен щат, тази година три пъти бях привикван за квестор съответно на кандидат-студентските изпити по математика-предварителен, математика и немски език. Много ме сърбят ръцете да разкажа за дезорганизацията на административните лица в тази връзка и за това как единствено в сградата на МГУ имаше яснота по въпроса (на кандидат-студентски изпит на ТУ при това) какво трябва да се прави, но ще се въздържа, понеже темата за 'немислещия човек' нямам намерение да я дискутирам сега.

В тези приблизително 13 часа куфеене за трите изпита на едно място, успях да наблюдавам кандидатите в самия им процес на решаване на поставените им задачи. И както си ги зазяпвах, така в един момент забелязах общото изражение на мислещия човек – едно такова заинтересувано, леко намръщено, с пълен с мисъл жив поглед, ентусиазиран (е, понякога и отчаян) и бодър, сигнализиращ за стремежа на човека да търси изход, да се справя с трудностите. Някой беше изказал мнение, че най-непривлекателното изражение има човек, когато мисли. Твърдо не съм съгласен. Всички тези мимики и изражения по време на мисловния процес като например прехапване на устните, повдигане на веждите и победоносната лека усмивка при откриване на отговора смятам, че са много красив израз на способността на човека да използва интелекта си. И всеки по свой уникален начин сигнализира за мозъчната си активност, което прави и толкова интересно едно такова наблюдение. Както и много улеснява квестора в засичането на преписвачите. ;)

Мъртви спомени?

2006-07-04T01:00:00.000+03:00

Понякога около себе си виждам образи, които събуждат у мен онези забравени емоции, на които бях жертва миналата година. Дори и само за съвсем малко, чувството в корема се връща и тогава разбирам, че никак не е лесно човек да забрави... Просто го е погребал някъде в някой прашен мозъчен регистър, но без никаква гаранция, че във всеки един момент няма да се появи отново и да те изненада. Не дългосрочно, но ей така, колкото да се замислиш как си си изпуснал един от може би малкото шансове. И тогава се чудя кое щеше да е по-добре – положението тогава, когато ме потискаха депресии, но винаги съм имал възможността да предприема нещо или спокойното състояние сега, когато съм напълно цифровизиран и, според някой, безчувствен, когато от време на време ще изникват призрачни мисли и ще ми напомнят за това как съм се провалил. Истината обаче е, че една от дузпите е пропусната... а не се знае, дали ще има възможност за 5.

Bluba lu – звукът на ъндърграунда

2006-06-11T00:20:00.000+03:00

Ако ме питате какво представлява точно ъндърграунд музиката, не мога да отговоря, тъй като първото нещо, за което се сещам като го чуя е по-скоро “метро”, отколкото някакъв стил музика. А не съм и запознат, тъй като не съм чувал досега такова нещо. Днес обаче посетих концерт на една група, за която чух за първи път и към която ме насочи един колега – Bluba lu и проектът “World Melancholy – концерт за глас, група, радиоприемник и симфоничен оркестър”. Трябва да призная, че беше наистина много приятно прекарване. Меланхолията се чувстваше в самата музика, която е съчетание от звуците на симфоничния оркестър и модерното “групово” звучене като към това добавяме и един радиоприемник, който генерираше от време на време странни шумове. Гласът се представяше от Андрония Попова – дълбок и емоционален. Изобщо много внушително представяне.

И след приятната вечер в средата на неприятната сесия следва да се върна към електротехниката... понеже ако не си взема и втората както не успях с първата, ще ида да се освежа на някой електрически стълб с напрежение 15 kV. :)

Омръзна ми...

2006-06-06T01:58:00.000+03:00

Омръзна ми да не знам какво искам...
Омръзна ми да се чудя дали знам какво искам...

Омръзна ми да се правя на такъв, какъвто не съм или не мога да бъда...
Омръзна ми да ме мислят за такъв, какъвто не съм...
Омръзна ми да потискам емоциите...
Омръзна ми да се страхувам...
Омръзна ми да трупам комплексите...
Омръзна ми да постъпвам глупаво...
Омръзна ми да изглежда така, сякаш постъпвам правилно...
Омръзна ми да си мисля, че съм постъпил правилно...
Омръзна ми да се самосъжалявам...
Омръзна ми да бягам от живота, който дори не ме гони...
Омръзна ми да заравям глава в пясъка...
Омръзна ми да съм слаб...
Омръзна ми да нося глупави маски...
Омръзна ми да играя театър...
Омръзна ми да се правя на разбиращ...
Омръзна ми да се самозалъгвам...
Омръзна ми да залъгвам другите...

Омръзна ми да сея цветя, а да никнат отровни гъби...

Омръзнах си...

Искам ли да съм това, което сам правя от себе си?

Германска точност

2006-05-24T04:07:00.000+03:00

За две години обучение в германския факултет на ТУ-София успях да загубя вяра в това, дето го наричат “германска точност” и изобщо в много от ония глупости, дето се говорят за някой си народ, примерно, че е сред най-интелигентните, че жените му били най-красиви, че мъжете му били с най-дълги полови органи и т.н. Ясно е, че всеки си знае неговото и се бие в гърдите, както и да е. Обаче днес (всъщност вече вчера) част от изгубения оптимизъм за пословичната германска точност се завърна у мен.

Сутринта от 8.00 имах лекция по техническа информатика и бях на мястото в 7.55. Още нямаше много хора, обаче гост-професорът ни, който ни води лекции тази седмица, проф. Винфрид Гьорке, стоеше пред бимера и лаптопа с ръце зад гърба и чакаше да настъпи 8.00 часа за да започне лекцията. Бимерът работеше, лаптопът също, презентацията беше готова и началната страница беше вече на стената. А професорът просто стоеше и чакаше, дори не четеше вестник, не разговаряше. И точно в 8.00 започна лекцията. Човекът се усмихваше често докато преподаваше, а блясъкът в очите от време на време и начинът по който се изразяваше и презентираше материала бяха ясен знак, че той наистина си харесва работата. Интелигентно изглеждащ, надхвърлил вече 60те години, пенсиониран професор от Карлсруе. Респект към такива хора, защото това е истинското благородство в тази професия, а не простото претупване на нещата, какъвто нерядко е случаят при българските преподаватели. Знам, че и това си има своите причини, но темата е обширна. Само ще спомена, че се случва преподавателите от Германия да си плащат сами разноските по пътуването, защото Германската служба за академичен обмен невинаги ги покрива.

Ето колко важно е излъчването и отношението в случая, и това да си обичаш работата. Защото си пролича, че от такива кадри се излъчват знания, мъдрост ако щете, а от други се излъчва само информация...

Математикът, висшистът и преподавателят

2006-05-01T01:16:00.000+03:00

През последните два месеца се случи така, че трима абсолютно непознати за мен човека ме определиха по три различни начина, което ме накара да се замисля за това как изглеждам и как се държа, че да предизвиквам такива асоциации.

Случай номер 1.

Вървя си към училище със сребристото яке и ръчната чанта. Минавам покрай пейка с няколко девойки. Не обръщам особено внимание, а минавам покрай тях, след което дочувам въпроса, който явно беше насочен към мен поради силата на звука, с който беше зададен – “Ти математика ли учиш?”. Поглеждам периферно и не се обръщам. Почувствах се леко обиден и се зачудих дали не изглеждам прекалено замислен докато вървя. Трябва да внимавам повече, когато си говоря сам по улиците. :)

Случай номер 2.

В кафетерията на университета. Студенти-зайци сядат на моята маса, заговаряме се на някаква тема. Изведнъж едно момиче ми задава въпроса “Ти караш второ висше нали?”. Явно тук се оказва, че изглеждам по-възрастен от стандартния за втори курс стереотип на студент. Трябва ли да започна да псувам, да говоря на “копеле” и да нервнича повече, за да изглеждам по-млад?

Случай номер 3.

Квестор съм на предварителния изпит по математика в ТУ на 29.Април. Придружавам едно момиче до тоалетната според правилата. На връщане ме пита “А Вие къде преподавате?”. Извод: явно съм ги гледал прекалено зорко да не преписват, горките.

Заключение.

И трите лица, задаващи ми въпросите бяха от женски пол. Следователно действията ми, маниерите и изказванията явно влияят повече на момичетата. В което се крие част от причината, поради която аз все още си нямам приятелка. :)

Милчо Левиев & Вики Алмазиду @Sofia Jazz Peak 2006

2006-04-13T00:36:00.000+03:00

Е, най-сетне успях и аз да посетя поне един от поредицата концерти в тазгодишния Sofia Jazz Peak. Не беше един само, който си заслужаваше, но от колебания и чудене да ходя ли, да не ходя ли, че и от заетост, ги пропуснах останалите.

Събитието беше в общи линии ново за мен, за първи път ходя на концерт на Милчо Левиев... аз си знам, че просто е неповторим (миналата година заедно с гърците Human Touch на SJP 2005 направиха много добро шоу), но наистина не бях ходил специално. Акцентът беше върху композиции на Дюк Елингтън и Кол Портър – спокойни и приятни, с плътния глас на Вики Алмазиду и съпроводени с оркестъра на Classic FM. Хубаво беше... Малко свеж въздух в забитото, прашно и мрачно ежедневие, от което получавам вече нервни тикове понякога. Има нужда от отдушник от време на време. И всеки си го намира по един или друг начин.

21

2006-03-29T01:18:00.000+03:00

Преди малко удари часът, в който възрастта ми се инкрементира с единица. Имам чувството, че вече текат като секунди тези години. Започнах да вървя по пътя на двайсетте и се притеснявам, а не знам защо – възрастта ме плаши, а това не се очаква на моята възраст (каква ирония само). Не знам на какъв етап съм от живота си, но знам, че в някои отношения съм много назад и има все по-голяма нужда от наваксване, усещам я все повече. А годините си минават... и в един момент вече няма да е възможно. Но като типичен Овен проявявам някакъв странен инат и по въпроса не се прави нищо. Питам се, трябва ли някой ден да си кажа “Казах ти, че така ще стане”. Не искам да съжалявам за пропилени дни, а имам чувството, че така ще стане. Ще видим, то е ясно (вероятно).

Но както и да е, днес е ден за бонбони. Те биха могли да се разглеждат като средство за потушаване на горчивката от увеличеното число.:) Значи рожденникът трябва да изяде най-много. Току що открих положителната част на този ден. Иначе той не се различава с нищо друго от кой да е друг ден...

Между другото получих подарък, който си дойде точно навреме, макар да не беше за рождения ден. От Sky.Fm Smooth Jazz Net Radio ми изпратиха CD-то Smooth Night на саксофониста Marcin Nowakowski за участието ми в една игра. И аз сега вече втори ден се потапям в един друг свят, и нито рождени дни ме интересуват, нито инкрементиращи се числа... :)

Мартенски рожденик

2006-03-19T04:16:00.000+02:00

Март винаги ми е бил много натоварен месец, понеже имам много познати, които имат рожденни дни тогава, включително и аз (макар че аз едва ли се познавам чак толкова добре, докато тях все за 15тина години донякъде съм ги опознал...). С всяка изминала година става все по-трудно да избирам подходящия подарък, особено ако държа да е нещо оригинално, което да се отличи от останалите. В крайна сметка се получава така, че само поздравът върху картичката може да се моделира по начин, по който ти се иска, така че да стане както ти харесва. Най-хубавите неща са ръчно изработени...

Почват се едни партита и купони, на които аз не съм голям фен. Първо щото не пия, а много на ядене по купони не се разчита (всъщност тежа ~60кг), второ много диваци и шум и човек не може две приказки да си каже. Но няма как, човек трябва да покаже уважение към тия празници.

Моя рожден ден спрях да го празнувам преди две години. Нямам желание някак. А и няма с кого вече... миналата година имаше, вече няма. Колегите по всяко време мога да ги черпя, но когато става дума за празнуване нещата стоят по друг начин.

Голият обяд, не по Уилям Бъроуз...

2006-03-07T21:58:00.000+02:00

...а по немски. :) Вчера имах възможността да обядвам с един гост-професор от Германия, който идните две седмици ще изнася лекции на по-горния курс. Беше много приятно преживяване. От отношението, което човекът показваше могат да се извлекат куп изводи – за културните различия и манталитет на хората от двете държави.

Как се случи така ли? Наложи се да пускам интернет достъп на неговия лаптоп и така почна едно разпитване, кой какво, откъде, колко години... Професор по системни архитектури, на около 50 години, но много жизнерадостен. Като отидох до стола, видях, че се беше наредил на опашката и ме помоли да поръчам за него. Установих, че да разговаряш с нативен германец е къде-къде по-трудно от това да го правиш с преподавателя. От желанието да се изкажеш най-правилно почват едни размисляния... ама как да обясня на немски “телешка шкембе чорба”? :о Както и да е, човекът обядва с мене на една маса – не ми се е случвало досега някой от преподавателите, които съм виждал там да го прави. Ясно се видя какво липсва на българските преподаватели – мотивацията, близостта със студентите, контактите. Тази отдалеченост е станала толкова очевидна и нормално явление, че после ми беше поставен дори въпросът “Как ти ще ядеш с немския професор, бе?”. :) Еми ей така, защото така трябва да бъде, кой е поставил йерархии освен ние самите? Най-малкото заради подобни срещи съм доволен, че съм студент там и въпреки някои от глупостите, може да се открият и немалко положителни страни.

Кошмарът на администратора

2006-02-26T02:11:00.000+02:00

Аз по принцип не сънувам. Или поне не помня никога какво съм сънувал. Честно казано, така като че ли е по-добре и човек си почива през нощта наистина, вместо “да живее”, било то и в друго измерение.

Миналата нощ обаче ясно си спомням един комичен сън, който ме накара да подсиля малко сигурността, поне до степента, до която е възможно. Та, сънъвах, че някакъв хакер хаква един от Линукс сървърите във факултета. Не разбрах как е станало, понеже паролата за root потребителя е много сложна. Обаче аз всячески се опитвах да го спася, да разкарам злосторника, той обаче пак се връщаше. Рестартира машината. :( Смених паролата. После блокирах достъпа до Secure Shell от всички адреси освен от моя... пак проби. Е, очевидно действително не би било възможно, поне не и веднага. Накрая обаче получих съобщение от хакера – похвала, че все пак защитата била сносна и аз съм се борил срещу него смело. Не беше злонамерен, но ето, че ми даде някаква поука. :)

Както се вижда, това не е кошмар в истинския смисъл на думата, но несъмнено си е кошмар да ти хакнат компютъра, особено ако имаш важна информация на него без резервни копия. При мен нямаше важна информация, но специално този, който сънувах, в случай, че се хакне резултатът ще е DoS на някои услуги. Но важен е принципът – сигурността трябва да е приоритет на всеки администратор. Само мрежите не са достатъчни – изискванията за познания по криптографските протоколи няма как да се избегнат ако човек иска да е пълноценен в работата си.

Толкоз по нашия сън. Да се надяваме, че кошмари няма да има повече. Сега предполагам отново се връщам към онези нощи, които са ми като едно голямо черно петно. Между другото предполагам, че ако няма прераждане мъртвият човек “се чувства” точно така – както като спи и нищо не сънува (ако реално може да не сънуваш, защото може би е възможно винаги да сънуваш, но никога да не помниш сънищата си, както в моя случай). Ако е така, то тогава в смъртта няма нищо страшно.

Всичко тече, всичко се променя

2006-01-28T04:16:00.000+02:00

Тази нощ, докато четях по електротехника и разлиствах страниците на Wikipedia по темата, попаднах на един много интересен експеримент (the pitch drop experiment), който е започнал преди 79 години и продължава и до днес. През 1927 един професор от университета в Куинзланд, Австралия загрял парче втвърден катран и го изсипал в стъклена фуния, която закрепил на стойка, а под фунията поставил съд. Целта на експеримента била да се покаже, че материалите могат да проявяват доста особени свойства, а именно – да изтичат. :) Ето как изглежда това:

С течение на времето този материал, който по принцип е твърд и може да се счупи с чук, започнал да “капе” в съда отдолу. За тези 99 години са “капнали” осем “капки” като осмата е паднала през 2000-та година и в момента деветата е на път. Този експеримент е послужил за да покаже, че вискозитетът (или свойството на даден материал или флуид да се съпротивлява/деформира под въздействието на напречна/срязваща сила) на катрана (всъщност това е нещо като зифт, не можах да разбера на български какво представлява точно, има и мазут, но е ясно, че става дума за нещо, което произлиза от петрол) е сто милиарда пъти по-голям от този на водата (т.е. водата “тече” много по-лесно)! Е, поне водата можем да я наблюдаваме, а “капенето” на зифта все още никой не е успял да го види, няма ентусиасти, които да стоят десетки години пред буркана и да чакат. :) Но е факт, че всичко е въпрос на време, че времето променя всичко около нас и нас, независимо колко невероятно може да ни се струва това. Както се убедихте, изказването на Хераклит важи и буквално – наистина всичко тече. :)

Позор за информатúка

2006-01-27T03:23:00.000+02:00

Разочарованието е много неприятна емоция. Особено ако е рефлексивно, т.е. разочарование от самия себе си. Да, неприятно е когато някой не отговаря на очакванията ти, но още по-конфузно е като се окаже, че всъщност си нещо като неудачник, понеже си се заблуждавал, че можеш, а всъщност това е била една малоумна илюзия. Чувството се подсилва и от приятели и роднини, които все “знаят колко си умен, талантлив и можещ” и те карат да се чувстваш задължен да оправдаеш техните очаквания – допълнителен товар за нервите, стоящ в излишък върху вече достатъчно големия стремеж да се справиш и да докажеш на себе си, че въпросната ситуация няма да ти е пречка.

Да, ама не. Вероятно нехайството ми, причинено от заслепителния и стремглав ентусиазъм, свързан с работата, която започнах, започва да добива реални очертания. Самозабравих се, отдалечавайки се от традиционното учене по лекции и сух материал. Опитвах се да приложа на практика знанията, натрупани в резултат на професионалните ми интереси и честно казано и положителните резултати от това са видими, а и същевременно посещавах почти всички лекции и всички упражнения. И тук идва веселото – защо студентът по информатика, който се интересува от комуникации може лесно да бъде скъсан на изпита по информатика? Тъпота, мързел, малоумие? Знам ли... истината е, че никак не съм добър математик. Баща ми е математик, но странно защо много не съм наследил от него в това отношение. Това ми пречи и в програмистката дейност – може би правилно съм се ориентирал тогава към мрежовото администриране, но да си признаем – и там си трябва програмиране от време на време. Просто не съм добър, не че не ми е интересно. Криптографските алгоритми например са ми много интересни, обаче задълбае ли се много надълбоко теоретично математически, почвам да губя контрол.

И все пак аз не бях подготвен за дърветата (в информатиката). Но крахът, който предстои да получа като резултат е следствие и от моя небрежност и от самия изпит, който се оказа по-труден от обикновено. Това, което обаче сериозно ме притеснява е, дали лятото, когато вероятно ще се наложи да го повторя, отново ще напиша тук такава бележка – ако да, то имам задълбочен проблем с моето следване и това може да ме наведе на размисъла дали наистина това, което съм си избрал е посилно с моите възможности.

Изпити, изпити...

2006-01-12T03:20:00.000+02:00

Миналата година животът ми поднесе много изпити. Уж говорихме, че като станеш на 20 то нищо не се променя в сравнение с това, което е било като си на 19. Но изминалата година действително беше доста наситена с тестове. И не говоря просто за тестовете по математика, физика, информатика, материалознание и други значими за човечеството науки, които несъмнено не бяха малко. Имам предвид изпитанията, които животът поднася. И за тях за съжаление преподавателят не известява предварително.

Честно казано не мога да се позная вече. Не знам израстване ли е или деградация. Бях толкова различен преди няколко години и за кратко време настъпи някаква трансформация. Това може би е един от първите знаци на прехода от детето към възрастния. Не че съм се срещал много с проблемите на “възрастните” (не мога да се нарека такъв, това определение ми е някак неопределено), но в духовно отношение поне има голяма промяна. А като си представя, че дори и за хората около мене аз все още си оставам малко ‘затворена консерва’, представям си какво е било преди няколко години. Искате пример? Отказвах да имам интимни връзки, само защото... не съм навършил 18 години. Някакво вътрешно самоограничаване, не знам защо е било така. Странното е, че никой никога не ми е набивал в главата такова нещо. Тогава имаше един изпит всъщност, след който ми беше много зле месеци наред. Докато в един момент не ми светна, че това е просто глупост и не заслужава да му се отделя внимание.

А 2005-та се оказа особено изгодна за създаване на “Клуб на разбитите сърца”. Поднесени ми бяха два изпита – на единия се провалих, а другият продължава и до ден днешен. Последният е особено тежък не за мен, а за друг човек, но реално изпитваният съм аз – как да се науча да приемам сигнал от една туптяща помпа, така че сигналът да не се губи напразно. Моят приемник тупти с твърде различна ‘фаза’ така да се каже. Единият излъчва, но другият не приема. Единият се стопява, изтощава, другият не усеща нищо...

Усмивки от старите ленти

2005-12-23T00:58:00.000+02:00

Днес бях поканен на “среща на класа”, на която се надявах да присъстваме повечко хора най-после – за да се видим и припомним “кой къде беше и докъде я е докарал” :). Уви, дойдоха малко хора – организаторите, аз и още някои, които не познавах, така че не може да се каже, че беше точно среща на класа. Всъщност дори и аз нямам място сред групата, която организира меропроятието, но един от тях принадлежеше едно време И на моята, така че от уважение към него, а и мислех, че ще дойдат повече.

Установих, че има хора, сред които винаги ще се чувствам неловко, дори и след 5 години съвместно обучение в гимназията. Все същите лигни, все същите неуместни забележки, да не кажа аграрни. :) Ние просто живеем в различни светове и максимума, който можем да направим е да се примирим с това и да оставим всеки да си живее там, където иска, стига да не пречи на другите. От време на време просто се срещаме, правим checkpoint и после отново по пътя, който всеки си е избрал.

На връщане в метрото срещнах друг един бивш съученик, но от училището, в което бях от първи до седми клас. Трябваха ми 4 секунди да се сетя кой е това. :) Ние с него никога не сме били близки приятели, просто съученици, обаче всеки имаше много неща за казване и я нямаше онази тягостна атмосфера, когато се чудиш каква тема да подхванеш и какво да кажеш. Комуникацията е някак на съвсем различно ниво. Може би порастваме... а това значи, че има някакво развитие и аз се радвам, че редом с ужасяващата стагнация у някои хора (за съжаление не означава, че ще останеш вечно млад) срещам и интелигентни и способни, които съм познавал от времето, когато бяхме с големите ученически чанти, когато бяхме едни запетайки, когато бяхме деца...

Когато тя си отива...

2005-12-15T01:49:00.000+02:00

Не си мислете друго... говоря за годината - тя е, която си отива. В крайна сметка не може да си отиде нещо, което не е идвало. Когато наближи краят на годинита, започвате да чувате възгласи като “Честита/щастлива Нова Година”, изобщо оптимизмът е навсякъде. Разбира се, в това няма нищо лошо. Но понеже аз отново съм изпаднал в някаква странна меланхолия, вместо с трепет да очаквам идущата година ми е тъжно за умиращата. Имаше една единствена песен, в която съм чувал как старата година си отива в забвение, умъртвена, другите пеят все за новите години.

По-глобално погледнато обаче следващите стават все по-трудни и по-тежки, с повече бедствия, с повече аномалии. Когато тя си отива, какво остави зад себе си, така че да се запечати завинаги в съзнанието на хората? Наводнения, убийства... въобще обичайните неща ще кажете. Уж обичайни, но за потърпевшите никак не бяха обичайни. Надявам се тези, чийто земен покой беше нарушен, да са го намерили там, където са сега.

Тя си отива, оставяйки ме с онази празнина, която вече започвам да чувствам и която е вероятната причина за блогове като този. Но дали е тя? Дали не съм аз... аз, който преди няколко години мислех, че ще бъда безкрайно щастлив, ако имам добре платена работа и голямо “помещение” за живеене – да, помещение, не “дом”. И ако това ми е било мечта, то искрено се надявам мечтата ми да не се сбъдне, защото едва ли би имало по-голямо проклятие от това. Дали счупеното огледало от преди толкова години все още отразява така назъбен и начупен образ...

За топологията, делегацията и 8.Декември

2005-11-28T00:54:00.000+02:00

Така де, стига с тези измислени заглавия от типа “Интегрален маратон” или “Емоции по никое време”... вече се усещам как си блъскам главата понякога да напиша нещо оригинално отгоре, ама като се замисля, че тук чета и пиша само аз, реших, че няма нужда да впечатлявам сам себе си с това, така че по същество. :)

Вчера с колегите от администрацията преструктурирахме топологията на факултетската компютърна мрежа. Там е работата всъщност, че това, което го имаше преди не можеше да се нарече “топология”, а произволно разхвърляни устройства и кабели, в резултат на което не се знаеше къде какво има, къде какво влиза и излиза. А това е недопустимо от стилна гледна точка и най-вече заради това, че това е академична среда и там нещата трябва да изглеждат по принцип най-добре реализирани, защото се предполага, че обучаващите се внасят нови и свежи идеи като по този начин усъвършенстват текущата инфраструктура. Е, изглежда ситуацията не беше такава, но беше крайно време това да се направи, ако щеш и само защото това е моето работно място и това, което виждах всеки ден беше трън в очите ми и не предразполага към каквато и да е полезна работа.

По време на процеса бяха извадени всички кабели, спряни всички сървъри (в събота няма никакво потребление, защото никой не учи), след което беше премахнато всичко излишно чрез оптимизиране на връзките и преразпределение на физическото местоположение на някои комуникационни устройства. Резултатът от това е, че реализираната топология на мрежата в момента може да се дефинира като топология от тип “дървовидна”, при която крайните хостове са свързани към един общ комутатор като тези комутатори от своя страна са свързани чрез Uplink порт един с друг.

Освен техническата полза от тази дейност има и още една, не по-малко важна, а именно – работата в екип. Едно такова начинание ни сближава и показва начина на работа на всеки един от нас. И аз, като ръководител-направление “Комуникационна мрежа” (това ми е делегирано като отговорност) смея да кажа, че съм доволен от свършената работа. :) Денят на начинанието всъщност много добре съвпада и с посещението на инспекция от Германия и министерството, чиято задача е да направят оценка на работата на факултета, от което зависи дали той ще продължи да издава германски дипломи на абсолвентите. Така че предстои напрегната седмица, през която трябва да се покаже, че нещата вървят добре и договорът с Германската служба за академичен обмен трябва да се продължи. Няма да скрия, че има и много неща, които куцат, но ако има развитие и при преподавателските кадри, както има и в технологично отношение, то нещата ще се подобрят.

Стига дискусии по работа, идва студентският празник 8. Декември и се започнаха приготовленията – въпроси от типа “къде, какво, кой, колко...”. Аз си мълча по тая точка, защото за мен този празник е проформа в общи линии. Знам обаче, че солидарността е важно нещо и затова нямам намерение да се отделям от групата. Не съм много купонджия, но все и аз ще си намеря някакво място в този празник без това да означава, че ще стоя на едно място, тъй като установих, че не е особено вълнуващо. :) След това предстои най-трудната досега сесия, но поне се надявам тази година да няма новогодишни депресии и разни други мъки. Пък и блогът ще има рожден ден, така че ще пием шампанско и след Нова Година... :)

Заслужена почивка

2005-11-13T23:14:00.000+02:00

Зад гърба ми е една сравнително натоварена седмица предвид факта, че вече съм на работа. Трябваше да се свършат доста неща. Е, вярно, че за някои от тях трябваше повече време и отнеха три пъти повече време от предвиденото, но в крайна сметка финалният резултат е важен, особено когато не става дума за нещо фатално. Но трябва да призная, че имаше неясно поставени цели и задачи и съответно се очаква нещо да не е изпълнено в срок в такъв случай.

И така, с какво толкова беше овърлоудната седмицата:

Да се вкара в изправност уж готовият VPN шлюз за връзка с една от фирмите, която достави нов сървър.
Да се инсталират две безжични точки за достъп до интернет във факултета.
Да се обърне внимание на допълнително възникналите непредвидени проблеми.
Да се посещават лекции и упражнения.

Това е само една 5-дневна работна седмица, обаче сами се досещате, че точно заради последната точка тя става толкова натоварена. Признавам, че се наложи да се жертват някои от лекциите и упражненията, но няма как, беше крайно време за тези задачи... и някои хора, които явно бяха вече сърдити. :)

Смея да кажа, че имам удовлетворението за в общи линии добре свършена работа. В това отношение смятам, че човек никога не трябва да е доволен от работата си, защото в противен случай си мисли, че е свършил нещата прекрасно, самозабравя се. А все пак сме хора и грешим, а това е нещо, което човек винаги трябва да има наум. Тъй че е добре да се съмняваш дали това, което си свършил е добре свършено и винаги да мислиш за подобрение. Защото е казано: Проблемът на света е, че глупавите са непоклатимо сигурни, а интелигентните - пълни със съмнения. Затова нека се стараем да сме от вторите като за целта се съмняваме. :)

А заслужената почивка ми бяха съботата и неделята. Стоях си вкъщи, отказах да ходя на купон. Понякога ми трябва тишина и домашен уют. Така наваксах съня по 4 часа през седмицата и смея да кажа, че съм готов за новите предизвикателства, които ме очакват през седмица 47 на 2005-та година. :)

Още едно ново начало

2005-10-23T19:38:00.000+03:00

Животът на човек е изпъстрен с нови начала в много отношения. Нещо се завършва, друго се започва, други неща остават незавършени. След първото проплакване, първата хапка, първата двойка, първата среща, първата целувка (опс, тук трябва да наваксвам), първият курс, първата висша математика... дойде време и за първата работа – първите стъпки в професионалния живот. Но не да живеем професионално, а просто да сме част от “работническата класа”. :) Радвам се, че в университета ще направя първите си стъпки към практическото прилагане на всичко това, от което се интересувам и с което съм се занимавал досега. Късметлия съм, че институцията вече не ми предоставя само сухи знания, но ми дава възможност да се развивам натам, накъдето пожелая (естествено с някои ограничения, но е доказано, че на този свят без ограничения настъпва хаос, така че Едноличен Търговец “Бог-3” според мен правилно управлява човешките си ресурси (Бог-3, т.е. мастър на третата планета)).

Разбира се, това не за всички е така, но ако човек има мотивация и се отвори за създаването на нови неща, ако целта не е единствено паричният профит, но и умствения, то тогава нещата се получават. Вярвам, че първите стъпки в една нова и непозната ситуация е човек да докаже, че има какво да даде и да се представи като ценен ресурс, загубата на който би довела до загуба за сметка на целия колектив. Ако даваш, ставаш до някаква степен източник на информация, на знания и тогава никога няма да си сам, но започнеш ли само да искаш безвъзвратно ставаш в един момент товар за останалите и оттам – не само излишен, но и пречка. А това води до изолацията.

Така че ще се старая да дам каквото мога от себе си и да се надявам хората да оценяват това, като същевременно не дават неограничен път на използвача в себе си, който присъства до някаква степен във всеки у нас. Ако и вие правите първи стъпки, желая ви на добър час както и никога да не се надценявате повече отколкото другите ви надценяват. :)

Есен, есен – умиращ сезон...*

2005-10-09T03:11:00.000+03:00

И така голямото колело на трудолюбието отново се завърта с пълна сила. Дойде сезонът на активността, иновациите, по-високите цени. Отново на училище, но вече пораснал с една година и гледащ малко по-отгоре жадните за знания първокурсници. Вече доста от абсурдите, за които ви разказвах в “Университетът – що е то?” са изчистени и се надявам тази тенденция да продължи.

А аз най-после съм отново “в джаза” така да се каже. Свърши тъгуването заради края на лятната почивка и отново съм заровен в проблемите на обучението – мероприятия, планове, амбиции, проекти, домашни и т.н. Много неща има да се свършат и ще се постарая да отделя време за всичко. Очаквам тази година да съм по-продуктивен, тъй като няма да се губи време за ориентиране и приспособяване към нова обстановка. Освен това и здравословно съм по-добре – стомахът ми се пооправи. Емоциите по онова време съвсем го бяха разстроили. :)

Добре де, защо тогава да е “умиращ сезон”? Дори нов кмет ще имаме скоро. Прочитам текста и ми става ясно:

Замина ти
и денят опустя,
и нощта е вече,
и нощта е вече без звезда.*

Но това се отнася за хората, които вероятно разделят в края на лятото, не за “сингли” като мен (всъщност донякъде се отнася, но темата няма да я разискваме повече). Така че смело мога да заявя, че този сезон, колкото и по принцип да ми е противен, не е умиращ. Сухите листа, дъждът и липсата на слънце помагат да не се се отнасям много в разни блянове, а да се захвана по-сериозно с “нАучна дейност”. На добър час на всички ученически и работнически съсловия!

*Цитатите са от “Есен” на “Диана Експрес”.

Incognito & Maysa Leak в София, 16.9.05 – едно размазващо шоу

2005-09-17T01:28:00.000+03:00

Както всяка година досега реших да се самопоканя на четвъртия рожден ден на JazzFM Radio. Както винаги не сгреших. От няколко години насам 16.Септември се превърна в емблематична дата за българските джаз фенове, тъй като имат възможността да се докоснат на живо до музиканти от световна класа, които са решили да уважат нашата малка страна. След соул гласа на Карен Бернод и фюжъна на Spyro Gyra, Incognito отново бяха в България, за да покажат, че музиката има значение.

Пълната зала беше знак, че публиката не е останала разочарована от предишното им представление, на което аз за съжаление не присъствах. Но ние не бяхме просто публика, а част от шоуто, те просто отказваха да свирят, ако и ние не пригласяхме Still A Friend of Mine. Имаше всичко – от музика, която те кара да станеш и да се размърдаш до тиха и нежна композиция на пиано, която беше в помен на пострадалите от цунамито, наводненията и гладуващите деца, както беше споменато преди нея. За живота, за това колко е важно, че ние сега сме тук живи и дишаме този въздух, за сутрешния изгрев, за любовта... Те упражниха невероятен душевен контрол на хората в залата, карайки ги да побеснеят, усещайки ритъма и завладяващия соул глас на Мейса или да насълзят очите си от внушителното пиано. Това беше два часа и половина грандиозно изживяване. Впечатляващо е как десетина човека могат да заредят с положителна енергия над 3000 души.

След събитието вече не бях подвластен на времето, на нищо. Вървях спокойно от НДК към метрото леко усмихнат в спокойната вечер. И видях един музикант на Витошка, който свиреше на хармоника с една шапка, поставена за да слагат минувачите пари. Но осъзнах всъщност колко богат е той с това, което прави. Той знае езика на всички народи в света, езика, който ни обединява, независимо какви сме – това е езикът на музиката...

"Здравей" и "Прощавай"

2005-09-12T03:08:00.000+03:00

Да, това отново съм аз, здравейте. Ако не сте ме познали може би това е защото съм качил 100-200 грама от лятното ми угояване на село. Завърнах се и сега отново ще трябва да се потопя в неща, които ми изглеждат адски противни на фона на почивката, която имах. Колкото и да се занимавам с някаква компютърна техника, все пак аз доколкото знам съм заченат по естествен път и съответно като естествено появило се на този свят същество ми беше много трудно да се откъсна от зеленината, която природата дава. Колко близо бях до София, но всъщност колко далече, на друг свят.

Разделите (мн.ч. на “раздяла”) са трудно предприятие. Човек се привързва бързо и се приспособява към приятни обстоятелства и после като трябва да се преместиш ти се струва, че си бебе, което отделят от майката. Но колкото по-бързо се случват, толкова по-добре, защото иначе рискуваш да видиш сълзите в очите на хората, което пък се запечатва в съзнанието и прави по-мъчително качването на бързия влак към задълженията и ежедневните работи. Качих се... но за съжаление установих, че моят спътник, който бе открил пред мен неподозирани човешки емоции вече не пътува с този влак. Сега той ми се струва тъй празен, все едно съм единствен пътник в него. Но няма да слизам. Ще остана с другите пътници, които може би постепенно ще започна да виждам и ще пазя надеждата, че някой ден той отново ще се качи в този влак... дори и само за да пием по една бира във вагон-ресторанта. :)

Почивката на блогъра

2005-08-20T04:27:00.000+03:00

Е, толкова от мене като софийски летовник. Време е малко да се изнеса и аз от този град и да поживея в друго измерение. Ще се чуем пак живот и здраве през Септември. На всички, които четете тук, пожелавам приятен завършек на лятото и много вдъхновение през новия учебен/работен сезон. :)

Софийският летовник

2005-08-04T00:23:00.000+03:00

12 часа. Часовникът звъни. Бесен, че ми е прекъснат еротичен сън (мда, гадно е), ставам и настройвам за 12:30. В 12:30 пак звъни, ама...тц, айде в 13. И така го откарваме до 14, когато решавам, че е време денят да започне. Поредният горещ и сив ден, изпълнен с компютърни лъчения и теория по компютърни мрежи. Проверявам новините... все още нямаме правителство. Проверявам форумите... новите кандидатстуденти са пълна скръб. През това време съм закусил (към 14.30). Откъсвам се (макар и трудно) от сакса на Dave Coz и подхващам теорията, защото съм си поставил задачата да прочета доста материал това лято. Добре, ама в един момент втръсва и ти писва да стоиш на едно място. Ами сега?

Трябва малко разтъпкване. Любимият колега даде предложение за покоряване на Черни Връх, което приех, ама после нищо не се чу по въпроса. Това се случва за втори път. Първият път беше същото, само че тогава аз напомних два пъти, че е време събитието да се състои, но това беше отклонено галантно и двата пъти. Хм, странно, хората явно могат да отхвърлят понякога собствените си предложения. Само дето аз съм поставян излишно на standby. :)

След като съм се размечтал за хладната прегръдка на планинския въздух се връщам в реалността при шлюзовите маршрутизиращи протоколи. Става, като няма друго. От време на време в ICQ се среща по някой заблуден като мене, който също не е успял да се измъкне от страшната паст на сивата София, която ни е погълнала в мръсния си прашен търбух. Е, нали сме роби на технологиите, какво да се прави. И това си има своите недостатъци. Колкото и да е интересно, еднообразието в един момент става убийствено. Наистина си обогатявам знанията, но не е добре да се прави само в една сфера. Все пак предстоят интересни събития и те те карат да продължаваш - дори и накрая да не се състоят. Защото както вече споменах (о, било е преди повече от половин година...ех време...) очакването на приятни събития и изненади влияе благотворно, даже и ако са илюзорни. Ето една истинска победа на мечтите над действителността. :)

Капитан със зеле, г-н Свински!

2005-07-17T03:15:00.000+03:00

Започва голямата окупация на моретата. Е, на всякаква вода по принцип. Ама наш’то черното естествено е най-предпочитано – хем по-близо, хем по-черно, хем по...абе нали е “по-”, кво ти пука. :) Българите обичаме все да сме “по-”, тъй че няма страшно. Само дето много дъждовно се почна. Цените на морето (Без паника!!! Все още не е продадено както Луната или Статуята на Свободата, имам предвид цените за престой, ядене и пиене близо до морето) се качиха главоломно и се чудя тоз народ как хубаво ще си почине. Е, ако не хората, поне портфейлите им добре ще отпочинат от голямото натоварване.

Аз понеже съм все наопаки, лятото предпочитам да ходя по планините. Дайте да направим просто размишление: народът се оплаква от жегата и бяга на по-голяма жега да си пече гърба и да изгаря. Не е ли по-логично да се избяха на по-хладно в планината? Не ме разбирайте погрешно, зимата не ходя на море. Тогава вече не съм толкова наопаки и ако успея да смогна, слагам ските. Макар че то вече нито лятото-лято, нито зимата-зима. К’во му стана на тоя климат... знам, знам, ние сме виновни. Ама ето, хората не ги плаши нито климатът, нито престрелките по курортите. Народът нека се избива, ние ще почиваме.

А докато той се дави в наводнения или се избива, капитан Свински се вихри и сред нашите новоизбрани управници. Честита да им е властта! Само дето никой не пуска баницата, лигите за която вече образуват реки. И докато чакаме да се разберат кой да ни оправи точно, изяждаме по един Свински – боклук, кмет, наводнения, лоши новини от света. Ми къде да се скриеш другаде освен като отшелник в наш’те високи сини планини?!

Големият финал

2005-07-04T03:39:00.000+03:00

Както съм споменавал неведнъж, физиката е много важно нещо. Ето, на нея се падна честта да затвори изпитната сесия за първата ми студентска година. Няма да казвам колко бързо е излетяло времето (всъщност една суперграмотна водеща го каза – със “свръхсветлинна” скорост, забележете представката). А сега вече идва новото време... на нощните часове, на личните интереси, а и на почивката.

Настъпващото лято (макар вече денят да намалява) едва ли ще се отличава кой знае колко от другите лета. Ще се опитам да наваксам малко с материала, който съм си поставил за цел, защото има още доста за разучаване, а работодателите не чакат. :) Но важното е, че го правя с желание, а не с чувството, че е работа или някакво задължение. Най-добре се работи когато другите почиват. Затова и София е сравнително приятно място за живеене през лятото (като изключим текущия проблем с абсурдната ситуация относно боклука). Хората се изнасят към морета, планини и почивки в чужбина и човек може да си поеме въздух. Така че съм готов за подвизи – университетската работа е отметната (надявам се с последните изпити всичко е наред, скоро ще се разбере), свободното време е налице, ентусиазмът е до мен, емоциите по никое време са в своя “интерференчен минимум” и се надявам да останат там – идеалната комбинация от условия за да свърша нещо за себе си. :)

За каръщината

2005-06-25T02:05:00.000+03:00

Сесия е. Слънцето грее, птичките пеят, хората пият, а студентите учат. Или поне имат доброто намерение. :) Межу другото ако още не сте разпознали тази звучна думичка в заглавието, то нека ви разясня, че става дума за някаква производна на “карък”. Всъщност за да избегна смущението от нея можех да кръстя заглавието “За каръка”, т.е. – за мен.

Та ето за какво става дума. Мина изпитът по математика. Мисля, че мина сравнително добре – ако сравняваме с първия семестър и с примерните изпити, които са ни давали и които за мен се оказаха по-трудни. То по принцип аз трудно сядам да решавам задачи, щото си падам малко теоретик по-скоро, тъй че сигурно на самия изпит съм направил по-голямо упражнение за изпита отколкото през семестъра. :) Можеше да мине и по-добре предвид падналото се, ама както и да е. По-лошото е това, което стана после. Вчера беше изпитът, а днес си подреждах вкъщи всички разпръснати материали, които намерих в чантата и които ползвах на изпита (което беше позволено). Представете си изражението ми когато заедно с тях намерих и част от изпита, която очевидно не съм предал, а съм вмъкнал случайно заедно с другите купища листа. Разбрахте ли сега заглавието на поста... :)

След като наритах достатъчно една табуретка и се поуспокоих реших да приложа моята дипломатичност в представянето на истината и в понеделник да занеса листа на преподавателя, надявайки се, че ще прояви разбиране. На листа има една напълно решена задача и не ми се иска да изгарям с цели 4 точки (което си е цяла единица) само заради някаква глупост. Ще обясня ситуацията, мисля, че е възможно да се случи на всеки.

А, “избори” сме вече. :) Както казах и на друго място трябва да се гласува според мен, защото човек с това показва отношение и че го е грижа – ако онези, дето ги избираме не ги е грижа, то... е хайде да не ставам циничен. :)

Човекът-офлайн

2005-06-02T01:39:00.000+03:00

В днешно време не е лесно да си офлайн. Въпреки, че има толкова много неща за правене, толкова книги за прочитане, толкова задачи за решаване, толкова мисли за измисляне... когато си офлайн тогава светът се обръща с главата надолу, настъпва ужас и паника от самия факт, че си мъртъв във виртуалното пространство. А когато човек живее най-вече там, смъртта в него е еквивалентна на реалната смърт (предполагаме, че тя не е кой знае колко хубаво нещо, придържаме се към общите нагласи). Спокойно, не съм чак толкова зле. :) Просто когато не съм вързан (конектнат, да не си помислите, че наш’те ме връзват нощем да не правя бели) почвам да се чудя какво да правя, а както споменах има доста неща за правене.

Тази нощ е изключение слава Богу – останала е една дълга отворена страница на име Algorithmen und Datenstrukturen и докато съм офлайн реших да й отдам най-съкровеното си внимание. Все пак изпит по информатика ме зове, а там има неща, които чакат своя ред да бъдат приети в моето процесорно устройство. А аз не бива да позволявам да се образува дълга опашка, защото после за кратко време ще трябва всичко останало да бъде прието, а чак такава пропускателна способност на каналите дори и аз нямам. :)

Но ето, в това тихо прохладно време и под звуците на Beethoven for Meditation (любезно предоставен от колегата Георги Везнев - благодаря, колега, ако четеш, знам, че не четеш. :) ) аз съм откъснат от света и понеже не ме свърта пръстите ми да мързелуват реших в кратката почивка от четене (ама той текстът свършва след малко, а няма как да отворя следващата страница... смях в залата) да размисля и установя, че да бъдеш офлайн не е чак толкова лошо. В крайна сметка като не мога да комуникирам с хората, текстовият редактор винаги е готов да ме изслуша. Техниката е толкова хубаво нещо – не се оплаква, не ти повдига тон, само те слуша... Така де, вие сами виждате колко много енергия съм разтоварил в този блог (дали е достатъчна да захрани комутатора в блока, в който в момента няма ток?).

И така човекът-офлайн сега ще си дочете текста, после ще пингне пак, ще въздъхне и ще си легне да спи... също като едно време.

Класически концерт и една звездна нощ

2005-05-18T01:39:00.000+03:00

Макар, че напоследък съм чест посетител на различни културни прояви, то признавам, на класически концерт не бях ходил. И така решихме да отидем на свирнята на Васко Василев и приятели – аз и някой, за когото вече е ставало дума тук. Този път той водеше парада, миналия път аз (като го въведох в джаза). :)

Естествено беше много хубаво. Той се оплака, че нещо нямало голямо шоу, но това не е както в джаза или танцувалната музика. Последните са стимулант за тялото и настроението, докато цигулката на един такъв музикант от световна класа докосва струните на душата...така да се каже. И това не означава, че ще си излезете тъжни от залата. Напротив. :)

А след концерта пред мен се откри топлата пролетна нощ с нейната романтика, ясните звезди и половин Луна. Само дето трябваше да си ги гледам сам, нали е голям бързак и искаше да си ходи, даже покана за пица отхвърли :) ... а нощта беше идеална за разходка пеш до вкъщи (НДК – Люлин, 23.00). През деня е ужас – много хора, много коли, пушек, мръсотия, боклук, стрес... няма откъде да минеш, шумно и неприятно. По-добре да си стои човек вкъщи. Но летните нощи не са за пропускане. Просто си е друг свят – няма ги намръщените хора, не се виждат боклуците, не е горещо и прашно и задушно.

Преди седмица в градинката до Хилтън беше много приятно – на пейката, до чешмичката, на лаф, вода и звездоброене. Почти никой няма – само наш’те коментари се чуват от време на време (трима човека) и разбира се тук-там някое преминаващо такси, неуморно на своя пост. И после през нощта трябвало да се спи... прав беше, Митко, знам, че ще прочетеш това. :)